Кристина Скай - Рубинът

Опиянена от желание, Барет се притисна още по-плътно към тялото му. Беше истинска лудост да заравя пръсти в гъстата коса на тила му. Беше най-безразсъдното нещо да разтваря устните си и жадно да ги слива с неговите.

Но за нея околният свят престана да съществува.

От устните й се отрони тих стон, той жадно го пое и копринената й мекота преля в стоманената му твърдост. Дъхът му ухаеше на бренди и плодове и опияняваше повече от най-силното вино.

Когато почувства студеното метално острие, Барет изстина при мисълта, че той може да използва смъртоносното оръжие срещу нея.

— Продължавай, сладка моя — дрезгаво шептеше непознатият, без да отделя устните си от нейните. Тялото му, притиснато към меката женска плът, изгаряше от желание.

„Кой си ти?“, искаше да попита Барет, но думите му я накараха да забрави въпроса си:

— В името на Шива, как искам да… — гърлено изруга, а после шепнешком я предупреди: — Внимавай, англичанке. Чакалът ще ни връхлети всеки момент.

Неговите стоманени и едновременно невероятно нежни пръсти хванаха брадичката й и леко обърнаха главата й наляво.

„Иска дясната му ръка да бъде свободна, за да е готов за нападение“, помисли Барет. Очакването на предстоящата опасност завладя цялото й съзнание и тя потрепери.

Изведнъж той я блъсна встрани със светкавично движение, от което дъхът й секна и се втурна стремително напред, като извади гъвкаво острие, скрито в бастуна.

Като на сън Барет видя развятото тъмно наметало, а после внезапно съзря ръцете му да сграбчват някакъв мъж с увито в шал лице. С блеснали очи нейният спасител прикова неподвижно пленника си до желязната ограда и с жестоко лице допря острието на сабята до гърлото му.

— Защо?

Лаконичният въпрос отекна зловещо в мрака. Суровият глас издаваше едва сдържана жажда за мъст.

— Р-р-р-р!

Индиецът неохотно намали натиска, за да позволи на пленника си да говори.

— П-платиха ми — заекна той и конвулсивно преглътна. — Наредиха ми да я хвана.

Леко кимна с глава към Барет, която стоеше само на няколко крачки от него и гледаше с широко отворени ужасени очи.

— Кой ти плати, куче?

— Н-не знам, не посмях да питам за името… Не разбирате ли? — паникьосан отговори мъжът.

— Как изглеждаше?

— Не можах да го разгледам… Стоеше скрит зад една завеса, докато говорехме… Дори гласът му звучеше глухо и не се чуваше добре. — Острието на сабята го бодна в гърлото и той продължи да мънка. — П-по-вярвайте ми!

— Къде трябваше да я отведеш?

— В една малка кръчма близо до лондонското пристанище. Там щяха да ни чакат и да ми платят двеста лири.

Двеста лири! Дъхът на Барет секна. Толкова много пари, за да я отвлекат! Та това беше цяло състояние! Кой беше готов да даде тази сума за нея?

Тя смътно се досещаше кой би могъл да бъде. За него двеста лири не бяха пари. Той можеше да даде и две хиляди, стига да поиска.

С рязко движение индиецът свали шапката на пленника, размота шала и откри мършавото му, надупчено от шарка лице.

— Познаваш ли го?

Барет поклати отрицателно глава. Беше толкова ужасена, че не можеше да каже нито дума.

Индиецът просъска нещо в ухото на мъжа, но Барет не можа да чуе какво. Видя само как лицето на преследвача й побеля като платно, устните му потрепериха, а очите му се разшириха от страх.

— Не, недейте! Пуснете ме! Ще изчезна на секундата и повече никога няма да ме видите. В края на краищата не съм направил нищо лошо на госпожицата — хленчеше той.

Индиецът присви устни от отвращение.

— Искаш ли да го убия? — обърна се към Барет. Гласът му беше лишен от всякакво чувство, сякаш такива въпроси се задаваха всеки божи ден.

— Почакайте! — извика пленникът, който започна да се гърчи от ужас в ръцете му. — Има още нещо, чак сега си го спомних. Когато си тръгваше, забелязах, че половината му кутре го няма — беше отрязано. Това е всичко, което знам. Кълна се!

Гласът му издаваше неподправен ужас. Само преди няколко минути и Барет се беше чувствала така. Сега тя изпита удовлетворение, докато го гледаше.

— Е? — попита мъжът с тюрбана и се намръщи. — Една твоя дума и той ще умре!

Острието на сабята се плъзна по брадичката на пленника.

— Недейте! — бързо каза тя. — Той… той няма никакво значение. От него не можем да научим нищо повече. Струва ми се, че вече не е опасен.

— За съжаление си права. Той не е нищо друго, освен един презрян чакал, който тича по петите на тигъра — последва неразбираемо проклятие, а след това индиецът грубо блъсна уплашения до смърт мъж към улицата. — Махай се! И ако видиш своя тигър, кажи му да се пази!