Кристина Скай: Рубинът

Той беше обагрен с кръвта на всички, които го бяха притежавали, или се бяха опитвали да го притежават.

Барет потръпна от мисълта, че го държи в ръка, че усеща тежестта и гладката му студена повърхност, че се взира в лумналите червени огньове.

С този камък тя щеше да бъде свободна завинаги. Можеше да замине за най-отдалеченото кътче на света, където преследвачите й нямаше да я открият.

Мъжът в черно се обърна и кимна към следващия вероятен купувач. Обърна се с гръб към нея и в този миг рубинът изведнъж изчезна от погледа й.

Сякаш мъжът унищожи всичката топлина и красота на земята.

За момент Барет отпусна рамене под тежестта на нечовешката умора и отчаяние, които я завладяха.

„Мечти. Неосъществими мечти. Не е ли целият ми живот една броеница от мечти?

Защо не ми каза по-рано, дядо? Само ако знаех“ Стресна се и се огледа. Улицата беше безлюдна. Около фенера на ъгъла плавно се носеха няколко снежинки.

Трябваше да се маха. Каква беше тази лудост която я задържа толкова дълго тук? Мястото беше изключително опасно!

Без видима причина през тялото й като ток премина усещането за тревога. Тя потръпна и се обърна.

Но беше закъсняла. Грубите ръце запушиха устата й преди да успее да извика и върху плещите й се стовари планина от мъжки мускули.

— Помощ! П-пусни ме!

Силните пръсти стиснаха устата й като железни клещи, за да я предупредят, че трябва да мълчи. Барет смътно долови ухание на екзотичен парфюм, който не можеше точно да определи. Пачули? Мускус?

— Ш-ш-т, Angrezi2 2 Angrezi — английски, англичанин (англичанка) — прошепна мъжът зад нея. — Гледат ни. Не знаеше ли, че те следят?

Гласът беше дълбок, леко дрезгав, чуждоземен… Божичко, кой беше той и какво искаше от нея?

Барет се опитваше да се освободи от стоманените пръсти и да проговори.

Въпреки че въпросът беше зададен, мъжът явно не очакваше отговор, защото ръката му продължи да притиска устата й.

Сърцето й лудо биеше. Значи те бяха много по-близко, отколкото предполагаше. Може би този е един от тях…

С всяка клетка усещаше напрежението, идващо от едрото му тяло, до ноздрите й достигна отново аромата на парфюма му.

Не беше ли мирис на сандалово дърво? Някога майка й имаше гравирана кутийка, в която пазеше същото благоухание. Все още смътно си я спомняше.

— Внимавай с нея, Брет, миличка…

Майка й първа започна да я нарича Брет. Беше толкова отдавна…

Очите й помръкнаха от болезнения спомен. Задъхана, тя се опитваше да се освободи от силните мъжки ръце, които здраво я бяха впримчили. Успя да извърне глава и за миг зърна мургаво лице с тъмни като нощта очи, мека черна пелерина и пурпурни копринени отблясъци тюрбан?

— Престани най-после.

Горещият му дъх сякаш я парна в мразовитата нощ. Знойното му тяло беше плътно притиснато до нейното и тя дочу лудото биене на сърцето му под копринената риза.

Неочаквано почувства и още нещо, усети, че близостта й го вълнува повече, отколкото той сам би желал да признае.

Лицето й под воала поруменя. Тя рязко се опита да се изтръгне от стоманената му хватка и да се отдели от пулсиращите му слабини.

Усети как той самият леко се отдръпна, после дочу тиха ругатня. Но силните пръсти не освободиха устата й. Той бързо се изви и с вбесяваща лекота я премести към едното си бедро, настрани от издайническата твърдост на появилото се у него желание.

Барет се съпротивляваше, пламнала от гняв, но той беше невероятно силен, а тя се чувстваше отчайващо слаба.

Откога не беше слагала нищо в устата си? От пет часа? От десет? Тя се олюля, но яките му ръце здраво притиснаха раменете й.

На светлината на фенера Барет забеляза чудноватия златен пръстен на левия му показалец. Навита на кълбо кобра, с огромен смарагд в разтворената уста, който слабо проблясваше на светлината.

Дъхът замря в гърдите й. Кой беше този мъж, който изневиделица се бе появил от недрата на нощта и я бе пленил? Спасител ли беше той или похитител?

Ръцете му я стиснаха още по-силно.

— Той е от другата страна на улицата — прошепна мъжът, а когато тя направи опит да се обърне, добави: — Не го прави, не се обръщай, малка глупачке! Аз не го изпускам от очи. Няма да се усъмни, бъди сигурна!

Гласът му прозвуча като заповед. Той обърна към себе си забуленото й лице и повдигна с пръст брадичката й. Макар лицето му да оставаше в сянка, Барет успя да види блестящите катраненочерни очи.

— На всяка цена трябва да убедим преследвача ти, че сме заети изключително със себе си и нищо друго не ни интересува.