Кристина Скай: Рубинът

Там, където телата им се докосваха, се съсредоточи началото и краят на вселената. Тяхната вселена. Там наслаждението нямаше граници — то се раждаше и прииждаше на шеметни, чувствени вълни.

— Кой… кой си ти? — едва успя да попита задъхана тя, когато някаква останала капчица разум я накара да се освободи от влудяващата му прегръдка.

— Има ли значение името ми? Нима ти вярваш повече на думите, отколкото на чувствата си, Angrezi — Очите му блестяха и я изгаряха. — Някои смятат, че съм Божията десница. За други съм съветник на дявола. Но ти, сладка соколице, можеш да ме наричаш с друго име. — Гласът му стана настойчив. — За теб съм раджата на Ранапур.

Барет едва не извика от изненада:

— Значи вие сте този, който иска да продаде рубина?

Индиецът присви очи.

— Какво знаеш ти за „Окото на Шива“? — попита той с внезапно променен глас.

— Цял Лондон говори за него. Нали това беше камъкът, който видях през прозореца?

Той кимна, а очите му я гледаха изпитателно.

— „Окото на Шива“ е ослепително красив, но…

— Но? — Самурените му вежди въпросително се извиха нагоре.

Барет се поколеба.

— Но в тази красота сякаш има опасност. Така поне мисля аз. Може би всички красиви неща крият опасности, но в този камък има нещо повече — нещо зловещо, което сякаш олицетворява злото. — Тя неуверено се засмя. — Разбира се, за вас това сигурно са глупости.

— Не, не са. За никой, който някога е живял в Изтока, не са глупости. Там разбират тези сили и с основание се страхуват от тях. Само невежите могат да се присмиват на неща, които не могат да си обяснят и проумеят.

Той дълго не откъсваше погледа си от замисленото й лице. Изведнъж взе решението:

— Ела с мен, Angrezi . Ще се грижа за теб и повече няма да ти досаждат нито тигри, нито чакали. С мен ще се събуждаш под лазурно небе и ще чуваш звуците на плискаща се вода. Върху теб ще се посипват понесени от вятъра цветове на жасмин, а наоколо ще се носи песента на джунглата.

Смарагдовите очи на Барет помръкнаха. Предложението я изкушаваше, неудържимо я изкушаваше. Но тя нямаше право дори да помисли за това. Не можеше да остави дядо си да плати за тази измяна.

Тя леко сви вежди. Искаше й се поне веднъж да види лицето на тайнствения непознат. Горещите й пръсти, опрели до гърдите му, широко се разтвориха.

— Не мога. Нямам право. Ако можех, може би…

— Разбирам — той прие отговора й сдържано, — няма нужда да ми обясняваш:

Барет видя очите му да се присвиват, а долната му устна се опъна. Тя вдигна ръка и погали лицето му. Страхът да не изтълкува погрешно думите й й даде смелост.

— Не, не разбираш. Причината не е в теб, а в мен. Аз трябва да изпълня дълга си. Може би… о, може би, когато всичко свърши…

„Ако изобщо свърши някога“ , обади се присмехулно някакъв вътрешен глас. „Бъди уверена, че те няма да се откажат лесно. Няма да спрат, докато не разберат тайната, която си заключила в сърцето си.“

— Тръгвам утре — каза раджата с равен глас. — Имаш една нощ, за да вземеш решение.

— Страхувам се, че решението ми няма да се промени.

Тя едва овладяваше гласа си, докато душата й се разкъсваше.

Усети под пръстите си как той силно стисна устни. Черни и блестящи като гарванови крила, омайните му очи изпитателно се приковаха в лицето й, сякаш искаха да проверят правдивостта на отговора й.

Говореха си безмълвно. Очите им се срещнаха — смарагдите с черните кехлибари. В непрогледния нощен мрак те търсеха решението, питаха се един друг и си отговаряха, без да нарушават тишината. Това тайнствено общуване сякаш беше сън, но те усещаха неговата реалност с осезаема яснота, която до този момент никой от двамата не бе изпитвал.

Вглъбени един в друг, те не чуха навреме приглушения тропот на конски копита. Каретата едва не ги връхлетя.

— Какво, но дяволите, става?

Когато мъжът с тюрбана се обърна, каретата вече достигаше съседната пресечка и летеше към тях с шеметна бързина. Не можеха нищо да направят — пред тях беше улицата, а зад тях високата желязна ограда.

Раджата изруга, сграбчи ръката на Барет и я повлече към един тесен вход, който едва се виждаше в далечината.

Като в кошмарен сън зад тях стремително се приближаваха побеснелите коне, насърчавани от дивашките викове на кочияша. Този човек сигурно беше луд!

Изведнъж Барет изстина. Досети се, че тази карета нито бягаше от някого, нито пък конете бяха побеснели. Всичко беше предварително обмислено. Беше съвсем сигурна. И беше дело на злодеите, които нямаше да се спрат пред нищо, за да се доберат до тайната й.