Кристина Скай - Рубинът

— Бих искала… — замислено промълви Барет докато разглеждаше лицето му. Той я изкушаваше. Да, този тайнствен непознат, със сурово лице и невероятно нежни ръце, бе успял да събуди у нея неподозирани до този момент чувства и усещания.

Но той не биваше да го разбере. Инстинктивно тя се досещаше, че той може да я убеди да направи всичко, да му посвети душата и тялото си.

Гордо и решително вдигна брадичка. Животът я беше научил да взима бързо решения.

— Да, може би щях да се съглася. Но сега виждам че съм стигнала твърде далече и го разбрах благодарение на вас, господарю.

— Неразумно е да ми отказваш, соколице. В родината ми е имало хора, които съм подлагал на бавна смърт за далеч по-дребни провинения от твоето.

В настъпилата тягостна тишина Барет отвърна на неумолимия му поглед, без да обърне внимание на предизвикателството в очите му.

Дъхът му погали бузата й. Пръстите му стиснаха крехките и китки и ги притиснаха към тухлената стена.

Бедрата му се долепиха до меките й слабини с жадно напираща между тях мъжественост, която се стремеше да проникне дълбоко в нея.

— Кажи „да“, по дяволите! Нека насладата бъде и за двама ни. Нали каза, че нямаш нито съпруг, нито ревнив любовник. Какво те спира тогава? Сигурно не това дяволско място, нито пък мъгливото и мразовито време?

Докато говореше, една танцуваща във въздуха снежинка кацна върху бузата на Барет. Пламналата й кожа за миг я превърна в капчица влага, която се стече като сребърна ивица надолу към устните й. Устните му я проследиха.

Барет потръпна, когато усети нежната ласка на езика му. Сякаш изведнъж осъзна цялата сила на желанието му. Но това, което я разтърси до дъно, беше огънят на влудяващия глад у мъжа, вълшебното тайнство на мъжкото докосване. Макар и неопитна, тя бе запленена от магията, с която я оплиташе всеки негов допир.

Но сега Барет нямаше право да се отдаде на сладостта на тази магия.

Вместо да се притисне към него, тя силно стисна клепачите си, сякаш искаше да постави преграда пред пламенния му глас, с надеждата да приглуши шепота на собственото си сърце, което настояваше да му се подчини — да му позволи да я закриля от опасността, дебнеща някъде наблизо в мрака.

Тя събра остатъците от гордостта си, твърдо решена да не го моли за помощ. Вдигна ръце и започна бясно да удря мощните му мускулести гърди.

— Lat-sahib 4 4 Lat-sahib — господарю ? — чу се тревожен глас близо до тях, който дойде от тъмнината. — Господарю!

И от мрака изплува странно видение — гигант с черна брада и тъмен тюрбан, който стискаше в огромната си лапа ятаган.

— Внимавайте! — задъхана извика Барет.

Раджата тихо се засмя.

— Не се страхувай, малка соколице. Синх е от моите хора. Няма да ти стори зло.

Той леко се обърна, ядосано изрече някакво нареждане на огромния си телохранител, който ниско се поклони и се отдалечи към другия край на улицата. Там замръзна в очакване заповедите на господаря си.

Барет беше изумяла от изненада. Какво ли още щеше да направи непознатият — може би щеше да нареди небето да се разтвори и оттам да му спуснат златна стълба? С побеляло лице тя се опитваше да потисне надигащия се у нея пристъп на истерия.

„Овладей се най-сетне! В края на краищата ти си в Лондон, по време на двадесет и седмата година от царуването на кралица Виктория! Да не би да живееш в Средновековието?“

Но Барет не успяваше да се освободи от усещането, че стремглаво се е потопила в очарованието на някакъв сън или че е попаднала във вълшебния свят на някаква странна приказка.

Тя избухна в смях.

— Сигурно сте чувал за капитан Ричард Бъртън и неговите Арабски приказки?

Тя не беше забравила мургавия пират с цигански очи, с когото се беше запознала по време на едно събиране, посветено на науката, организирано от дядо й.

Раджата смръщи вежди.

— Да, чувал съм. Но какво общо има това?

Тя още по-неудържимо се засмя.

— Мисля си, че бихте могли да бъдете най-странният и най-сполучлив негов герой.

Господи, тя трябваше да се освободи. Само след минути отново щеше да загуби способността си да разсъждава, доколко още я имаше.

— По-странен, отколкото предполагаш, meri jaan — гласът му прозвуча тихо, сякаш говореше на себе си. А сега вече е време и аз да тръгвам. Почти е настъпил часът за…

Той не довърши. Долната му устна отново се втвърди. Погледна бледото лице на Барет.

— Промени ли решението си?

Тя поклати отрицателно глава. Страхуваше се, че гласът й ще я издаде.