Кристина Скай - Рубинът

До едната му ръка имаше сто златни гвинеи.

„Окото на Шива“ бе изчезнал.

Той вдигна гарафата, за да налее отлежалото бордо в гравираната кристална чаша. Внимателно разбърка тъмночервената течност и дълбоко вдъхна наситения изискан букет, който виното излъчваше.

Чак тогава отпи една малка глътка.

Превъзходно вино. Както всичко друго в колекциите му.

В острия поглед, който пробягна по редиците остъклени витрини, се четеше одобрението на ценител и познавач. В тях имаше подредени египетски скулптурни, китайски имперски нефрити, изделия от японски лак и какво ли не още.

Да, бордото беше като всичко друго в тази стая. Превъзходно. Той и не очакваше друго.

Внимателно разклати рубинената течност и отпи още една глътка, като се наслади на бавно проникващата в него топлина — първо в стомаха, а после към слабините.

По тънките му устни заигра странна усмивка.

Нима този глупав човечец си бе въобразил, че ще успее да го надиграе? Колко смехотворно! Още от началото бяха повече от прозрачни всичките му алчни планове.

Да, Томас Крейтън не му остави никакъв избор, освен да се погрижи за ненавременната му смърт в онзи дом на греха. Беше просто за нищо. В крайна сметка се оказа, че рубинът го нямаше никъде по тялото на сър Хъмфри.

Ръцете на мъжа затрепериха. При това движение Петдесетгодишното бордо се разплиска по лакираната масичка. Отново идваше. Гладът. Ужасната нужда. Боже, колко я мразеше!

Дръпна се назад като опарен. В очите му се бе разгоряла ярост.

Тази нощ плановете му бяха осуетени на два пъти — веднъж на търга, и после при Хелена. Всичко това Заради него , заради този проклет варварин, който се разхождаше, обсипан със скъпоценни камъни, достойни за царска особа. Този проклет раджа сигурно беше уредил кражбата на „Окото на Шива“, докато глупакът сър Хъмфри се бе отдал на порочните си забавления.

Белите безкръвни пръсти погалиха столчето на студената кристална чаша.

Много добре! Сега просто трябваше да изиграе следващия ход. Предварително усещаше удоволствието от играта, мислейки си кой беше противникът му.

Помисли си за момент за вързаната фигура, която го чакаше на Темза. Тя щеше да бъде изплашена, безпомощна и молеща за милост.

Започна да се усмихва.

Да, тя ставаше. С нея щеше да се получи много хубаво.

Когато вземеше рубина.

Югозападният бряг на Цейлон

Април 1865 година

Всички изчадия на ада! Ама че горещина!

Високият мъж с черна превръзка на окото се изправи намръщен, след като бе огледал редицата чаени филизи, и смачка един комар върху ръката си. Той бавно свали бялата си муселинена риза и се пресегна да разтрие схванатите си рамене. По врата и по мощните му, бронзови от слънчевия загар гърди, лъщяха струйки пот.

Да, дяволски горещо беше, дори и за тропически Цейлон! Англичанинът с блестящи черни очи се наведе да разгледа друг млад чаен храст и лицето му се свъси още повече. Видя същото, както и при другите три храста и това засили раздразнението му.

По-горните листа бяха сухи и сбръчкани. Долните вече бяха загинали.

От гърлото на Пейгън наизскачаха многобройни псувни на няколко езика. Още една седмица при такова време и цялата проклета реколта ще бъде загубена!

Той видя как един от тамилските работници го стрелна с прикрит поглед, наполовина изплашен и наполовина изпълнен с любопитство, а после направи някакви движения, предназначени да го предпазят от злите духове.

Виконтът се обърна и се опита да сподави гнева си.

Но тук той не беше виконт Сент Сир, а просто Mahattaya 10 10 Mahattaya — сър, господин за неговите работници и Lat-sahib за всички други. Тук той беше само Пейгън, един дяволски безочлив и авантюристичен чужденец, който парадираше с богатството си, като работеше заедно със събирачите на чай гол до кръста в най-горещите часове по пладне и отказваше да сложи жилетка, риза и тропически шлем, а понякога дори обличаше дрехи местно производство. Тук той беше само чаен плантатор, който спеше неспокойно или пък изобщо не спеше, а по цели нощи обикаляше дебнешком из плантацията като леопардите, чиито ревове изпълваха нощната тъмнина в джунглата.