Кристина Скай - Рубинът

Но не беше достатъчно.

Дори когато го понесоха вълните на удоволствието, Пейгън все още не бе забравил, че онова, което наистина желае, са зелените хълмове и акрите земя, пропити с аромата на жасмин и пачули.

Сега той се нуждаеше от въздух, от свежия чист въздух, който нахлува свободно от Бенгалския залив, изминал целия път чак от скованите в сняг Хималаи до острова.

Хелън изстена отново и потрепери под него. Той се напрегна. Тя с мъка си пое въздух и започна да извива тялото си. Пейгън мрачно се усмихна.

Усмивката му бързо се стопи. Не беше нужно да поглежда надолу. Знаеше, че рубинът отново му намига. Подиграва го, че си е въобразил, че някога може да му избяга.

Вятърът блъскаше в прозорците. Малки ледени късчета барабаняха по заскрежените стъкла. Зад тях се виждаха два силуета — на мъж и жена, тревожно загледани в побелелия старец, който спеше в леглото. Пръв се осмели червендалестия иконом.

— Как е старият ни господар?

Пълната жена до него не отговори. Устните й бяха здраво стиснати от напрежение.

— Е, мисис Гудфелоу, какво каза докторът?

Камериерката въздъхна.

— Каза, че е на косъм, господин Харис. Бил е ударен много жестоко по главата и е загубил много кръв. А и сърцето му… не е достатъчно силно. — Жената пребледня. — Горкият ни стар господар — прошепна тя, без да откъсва поглед от стареца, който бълнуваше в леглото.

Той се мяташе и мърмореше нещо в съня си. Превръзката на челото му беше току-що сменена, но вече беше пропита с аленочервена кръв.

Кокалестите му пръсти сякаш се опитваха да хванат нещо във въздуха. Внезапно той изкрещя:

— Харис! Донеси ми карболова киселина, не, по-добре азотен окис. Побързай! Трябва да я намерим преди…

Старецът внезапно потрепери и отново настъпи напрегната тревожна тишина. Икономът поклати глава.

— Само да намерим мис Барет! Тя би го разбрала.

— Къде е младата мис?

Челото на Харис се сбръчка от притеснение. Онзи млад полицай не успя да открие нищо. Беше проследил онези мръсници на юг от Синамон Хил, но ги беше изгубил.

— На юг? — очите на камериерката се разшириха от учудване.

— Да, на юг. Вероятно са тръгнали за Лондон. Полицаят каза, че ще съобщи в тамошния полицейски участък, но…

— Но какво , Андрю? — за първи път камериерката в Синамон Хил бе забравила йерархията в дома и се бе обърнала към иконома с малкото му име.

Ако обстоятелствата не бяха толкова тревожни, Харис може би би се усмихнал.

Сега обаче той само поклати притеснено глава.

— Не знам, Фелисити. Нищо не знам.

Огънят вече гаснеше, когато Пейгън се събуди и разбра, че е изтегнат върху килима. Намръщи се. Комбинацията между правене на любов и пиене на бренди остава отвратителен вкус в устата на мъжа, си каза той.

Какво беше направил? Защо се бе върнал в този толкова мразен от него град?

Той мразеше всичко в Лондон — от вонята на конски фъшкии и въглищния пушек до неспирната врява, която вдигаха уличните продавачи.

Себе си обаче мразеше най-много. За онова, в което се бе превърнал, след като беше тук последния път.

За спомените си, които го правеха чужденец в собствената му страна.

Все така мрачен, той наметна един копринен халат и отиде до Хелена, която все още спеше. Наведе се, взе рубина и го даде на чакащия Синх с точни инструкции да го върне в стаята на сър Хъмфри, без някой нещо да усети.

Дори и тя нямаше да може да предотврати скандала ако бъде разкрита малката й хитрост.

После виконтът застана пред прозореца. Мисли за парите , заповяда си той. Мисли за акрите, които ще засадиш с чай, благодарение на тези двеста хиляди лири.

Не мисли за Канпур. Не мисли за двамата мъже, които умряха на търга снощи.

Най-вече, не мисли за жената, която ухае на пролет и е мека като коприна .

Пейгън се опита да се подчини на собствените си заповеди, съзерцавайки течащата река пред себе си. Може би щеше да успее да го направи, ако някъде навън, по коридора не се бе затръшнала врата. Само секунди по-късно се чу тропот от бягащи боси крака по дебелите килими. Тишината бе прорязана от остър вик.

Писък на жена.

— Р-рубинът! — това беше млада китайка. — Милостиви Боже… сър Хъмфри! Н-някой е убил сър Хъмфри. Дано бог Шива ме закриля! Някой е откраднал „Окото на Шива“!

Когато Пейгън отвори вратата си секунди по-късно, се натъкна на проснато безжизнено тяло по средата на коридора. Трупът бе на мършав мъж, обут в нови ботуши, а единият ръкав на ризата му бе разрязан. От гърба му стърчеше сребърна кама, чиято дръжка бе украсена с метална спирала.