Кристина Скай - Рубинът

Дъхът му спря, защото чак тогава Пейгън видя какво носи Хелена.

Около кръста й висеше златна верига. Гладките й халки проблясваха на светлината на огъня. На една от тях, точно под пъпа, беше окачено масивно украшение.

Кървавочервен и съвършено шлифован. Искрящ с всички огньове на Мугхал Индия.

Рубин, в който светеше ревнивата гордост на хиляди раджи от неговото притежание. В който бе попила жизнената сила на безчет негови жертви, откакто бе открит преди стотици години.

Изкопан някъде в няколкото стотин акра на Уиндхевън. Точното място бе забравено в последвалите столетия на лудост и човешка алчност.

— Как го взе?

Кехлибарените й очи проблеснаха.

— Да бъдеш собственик има своите предимства, скъпи мой. Сър Джон беше в такова състояние, че нищо не забеляза, уверявам те. — В очите й се появи лукавост. — Не се притеснявай, ще го върна преди да се е събудил. Никога няма да разбере.

По челюстта на Пейгън заигра мускул.

— Но аз ще знам.

— Моля те, Дев, само веднъж! Толкова дълго съм мечтала за това.

Тялото й се прилепи до неговото с гальовната гъвкавост на котка.

— И то какви мечти! Във всяка една от тях те виждах срещу мен, както сега, възбуден и страстен. Готов.

Той свиваше и отпускаше юмруци покрай бедрата си.

— И ти ли, Хелън! Нима прокълнатия рубин е пленил и теб?

Това, което звучеше в гласа му, отвращение ли беше? Не е възможно , каза си тя.

Нямаше човек на този свят, който да не изпита желание да го притежава. Тя погледна надолу и усети магията на камъка, който сякаш се бе вгнездил в малката вдлъбнатина на корема й.

Да, всичко би дала, за да притежава такава скъпоценност, но Хелън Лорънс, дъщеря на месаря от Бродмур вилидж и любовница на сина на херцога, беше реалистка. Ако не можеше да го притежава, то беше решена да открадне поне няколко мига удоволствие с него.

В силната прегръдка на Деверил Пейгън.

Тя беше любопитна да разбере дали слуховете за Дев са истина. За това, че знаел тайни, които дори тя не познавала. Че владеел техники, древни като самия Изток. Шушукаше се, че самоконтролът му бил съвършен. А въображението му безгранично.

— Махни това проклето нещо! Сега той принадлежи на сър Хъмфри.

Тя само се усмихна. Усети странно пулсиране във вените си и затопляне на крайниците си.

Нещо, което не бе изпитвала от години.

Рубинът просветваше в кротки пламъци върху белотата с цвят на слонова кост. Хелън не можеше да устои на толкова желаното му въздействие.

Главата й леко се отметна назад. Започна да дразни горещото острие на мъжествеността му. Той не помръдна и тя се притисна до него, докосвайки с настойчиви движения слабините му.

— Истина ли е това, което казват? — прошепна тя и пое огромния му, възбуден член в ръцете си. — Наистина ли рубинът…

Виконтът изруга и я прекъсна. Рубинът сякаш изгаряше всяка частица, където се докосваше до кожата му.

— Да ти покажа ли, Хелън? Възбужда ли те мисълта за топлината, която струи от кървавочервения камък?

Той наведе глава и обхвана едното й втвърдено зърно с устните си. Започна да гали с език, а после да го дразни със зъби.

Главата й се отпусна назад.

— Пейгън… Моля те!… — Краят на изречението се превърна в страстна въздишка, защото пръстите му разстилаха по тялото й магията на неземна наслада.

Прегръдката му се стегна от напиращия безжалостен глад, който го накара да вкуси удоволствието докрай, да изпие до дъно чашата на сластта.

Да познае и да го познаят.

Да желае и да го желаят.

Така, както не бе пожелала другата жена…

Той събори жената, без да я изпуска от прегръдките си, на земята. Огънят ги заля с кървавочервени отблясъци. Тя тихо извика и се изви срещу него. Пейгън разтвори бедрата й и проникна дълбоко в нея.

Усети горещия твърд рубин между обезумелите им тела.

Почти не забеляза, когато тя закрещя и заби ноктите си в гърба му. Дори накъсаните й сладострастни стенания бяха като че ли на мили далеч от него и нямаха никакво значение.

Сега той преследваше друга мечта, която го бе заслепила и която щеше да прекоси като опустошителен ураган миналото и да го пречисти.

При тази мисъл той едва не се засмя.

Не, то не можеше да бъде пречистено . Нищо не можеше да го промени.

Просто щеше да стане свободен — да се освободи от мъчителните спомени, от хилядите часове на мъка и самота, които го разяждаха през последните седем години, откакто…

Кръвта му крещеше за облекчение. Той проникна дълбоко, толкова дълбоко, колкото въобще можеше да проникне един мъж в една жена.