Кристина Скай - Рубинът

— При доковете, на пристанището е. Здраво вързана и ви очаква.

Зад завесата проскърца стол.

— Превъзходно, скъпи мой Крейтън. Вие още веднъж доказвате, че сте съобразителен. Вашата… съобразителност да я наречем… няма да остане невъзнаградена, уверявам ви. Но първо искам да чуя повече за този индиец. Мъжът, който се е опитал да я спаси.

Крейтън замръзна, по челото му избиха капчици пот. Откъде проклетникът знае за това? И какво още знае?

— Е, господин Крейтън?

Той не искаше да говори за индиеца, защото така би показал собствената си несръчност и несъобразителност, проявени на два пъти. Сега обаче нямаше друг избор, освен да разкаже всичко. След като свърши, изпита желание незабавно да се махне оттук. Пръстите му несъзнателно опипваха разрязаното място на ръкава. Мъжът зад завесата остана дълго мълчалив. В настъпилата тишина имаше нещо зловещо.

Най-накрая Крейтън не успя да сдържи растящото си нетърпение.

— Какво искате да направя с нея сега? Предполагам, че имате някакъв план.

Мъжът студено се засмя. От този звук по гърба на Крейтън полазиха тръпки.

— Колко сте прав, приятелю! Невниманието винаги се заплаща. Човек като вас би трябвало да го знае.

Нещо в тона, с който бе произнесена тази небрежна забележка, накара Крейтън да се запита какво ли знае мъжът за случилото се на Кучешкия остров. Проклятие! Цялата тази работа трупаше непрекъснато неприятност след неприятност, от самото начало!

Той не обичаше мистериите. Не му допадаше странното поведение на работодателя му. Най-вече самото момиче, което се оказа много по-капризен улов, отколкото беше предполагал. О, да не бяха парите, веднага щеше да зареже всичко!

Мъжът зад завесата заговори:

— Да, планът наистина малко се променя. Слушайте внимателно! Първо ще се справим с момичето. После ще си опитате късмета с този неин спасител с пурпурен тюрбан — в гласа му прозвуча мрачна нотка. — Предлагам ви да си наемете няколко помощника, скъпи Крейтън. Този мъж може да се окаже много по-опасен, отколкото си мислите.

Остро прозвънтя метал.

— Тук има сто златни монети, господин Крейтън. Ще бъдат ваши след шест часа. Разбира се, само ако изпълните точно всичко, което ви наредя.

Стържещият глас продължи да дава заповеди, които Крейтън запомняше. Значи на Темза. Корабът чака. Нямаше да има никакви проблеми.

Най-после заповедите свършиха. Той се усмихна. Ето значи какво я чака малката мръсница! Искаше му се да бъде там и да види лицето й, когато дойде на себе си. Но имаше по-важна работа от това. Трябваше да се заеме с проклетия индиец. О-о, на него много ще му хареса , помисли си Крейтън.

— А сега, господин Крейтън, махнете камата от ръкава си и я поставете на масата пред себе си. После излезте през задния вход. Парите ще ви очакват на обичайното място.

Крейтън прекоси стаята, възвърнал самоуверената си походка. Почувства, че го следят две студени очи, от което космите на врата му настръхнаха.

Почти се отказа от малкия план, който си бе намислил. Но не съвсем, защото предчувстваше, че от всичко това могат да паднат още много пари.

Първото, което щеше да направи, след като си получи парите, беше да изпрати бележка в Синамон Хил. Може би старецът, когото бяха нападнали, ще плати, за да разбере какво се е случило с неговата сладка невинна внучка.

Макар че дотогава тя вече няма да е толкова сладка. И със сигурност няма да е невинна.

Дотогава кучият му син ще е приключил с невинността й.

Деверил Пейгън стоеше гол зад тъмночервената дамаска на завесите и гледаше черната ивица на реката, по която бавно се движеха тежко натоварени шлепове на запад, към Лондон. Да, на него му харесваше да бъде гол. Чувстваше се удобно и естествено.

„Може би ти си вече повече от полуезичник, стари приятелю“ , помисли си той.

Ако беше така, то това беше неговата по-добра част.

Погледът му стана суров, когато си спомни за единствената среща с баща си преди две седмици — една крайно неприятна среща.

Всъщност, баща му нареди да се върне вкъщи. Дори след годините на раздяла сприхавият стар тиранин все още владееше способността да го накара да се чувства като провинил се ученик.

Отстъпи крачка назад от прозореца. Намръщи се.

Беше свършил работата, за която бе дошъл. Защо не можеше да се отпусне? Защо непрекъснато надушваше опасност, защо я усещаше така, както усещаше дебнещата дива котка в джунглата.

В камината до него изпращя един дънер и огънят се разгоря в облак оранжеви искри. В тяхната блестяща плетеница Пейгън видя подигравателното просветване на кървавочервения камък.