Кристина Скай - Рубинът

Почти седем седмици бяха изминали от последната им среща с Джорджина. Ето защо се беше изнервил толкова напоследък! Онова, от което имаше нужда, бяха една-две седмици в леглото на изобретателната вдовица.

„Лъжец — отново се обади гласът. — Не за нея мечтаеш ти, не за нея. Мечтаеш за онази незабравима жена, чиито устни се сляха с твоите в неизпитана досега страст, едновременно покорни и предизвикателни. За нейното тяло мечтаеш вече седмици наред.“

Ядосано ритна една суха буца пръст, която се разпиля на прах. „Забрави болката в слабините си. Забрави тайнствената жена с копринената кожа.

Сега тя е в другата половина на земното кълбо. В зелената страна, където оградите от жив плет са изпъстрени с яркосини метличини, а пролетните рози все още не са разцъфтели.“

И тогава го връхлетя мисълта.

Устните му се свиха в горчива усмивка, докато гледаше без да вижда тамилските работници.

Днес беше 23 април 1965 година… Неговият тридесети рожден ден.

Джеймс Ръксли се беше заклел, че до края на този месец ще го убие.

В едно обаче плантаторът много се лъжеше.

В същия този миг в лазурните води на пристанището в Коломбо навлизаше една двумачтова бригантина. В една от каютите се разиграваше драматична сцена между капитана и красива тъмноруса жена с пребледняло и изпито от изтощение лице.

— Няма да направя това, чувате ли? Можете, ако искате, да отплувате направо в ада със скапания си екипаж, изобщо не ме интересува! Вие и негодникът, който ви плаща, няма да спечелите играта! — каза тя, като го гледаше твърдо.

— О, тук грешиш, хубавице! На „Темпест“ имаме начини да те принудим. За Бога, ще го направим, и още как! — И сякаш за да я убеди в думите си, той потупа с грубата си ръка въжето, което държеше навито и направи още една крачка към нея.

— Не се доближавай, кучи сине! — изсъска Барет.

Дългите месеци, прекарани на кораба, я бяха съсипали физически, но не успяха да сломят духа й, макар че пътуването беше едно безкрайно мъчение. През цялото време бяха слагали наркотици в храната й, за да се справят със съпротивата й. Тя нямаше друг изход, беше принудена да се храни, иначе трябваше да умре от глад.

Чудеше се дали това е само опиум или нещо по-лошо. Но всъщност нямаше значение, резултатът винаги беше един и същ. Следваха часове наред, в които тя се чувстваше сякаш в мъгла, без да може да си даде сметка дали е будна или сънува, нито пък имаше представа за времето.

Но преди два дни нещата се промениха. След като изяде плесенясалия хляб и рядката овесена каша, мъглата не се появи, не настъпи обичайната умора и отпадналост. Скоро след това клатушкането на кораба стана почти незабележимо, явно бяха близо до някакъв бряг.

Тази сутрин двама моряци с безстрастни лица, чиято националност не можеше да се определи, й бяха донесли вода да се изкъпе. След банята и последните следи от черна боя по косата й изчезнаха. После насила я замъкнаха в капитанската каюта.

За първи път от седмици насам Барет излизаше на чист въздух и виждаше слънцето.

Тя погледна с отвращение мъчителя си и презрително сви устни. Поне бе успяла да запази тайната.

Поне засега. Можеше само да се моли дядо й да е стигнал невредим до стария си приятел на остров Мал.

При мисълта за онова, което я очакваше, тя наистина се изплаши. И в момента, както и по време на дългото пътуване, мрачните и ужасни спомени не избледняваха в измъченото й съзнание.

Наложи си да изхвърли черните си мисли. Единственото, което сега имаше значение, беше, че най-после са пристигнали. Ако успееше да, се покачи до високото кръгло прозорче, може би щеше да види дали има кораби наблизо, само на няколко ярда.

Мили Боже, само да можеше…

— Да избягаш? — сякаш отгатнал мисълта й, капитанът подигравателно я изговори на глас. — Имам друга заповед, момиче. Доколкото си спомням, в писмото пише, че трябва да се погрижим добре да научиш задълженията си, както и да си съвсем наясно какво те очаква, ако не ги изпълняваш. — При последните си думи той се приближи до нея. Очите му студено проблеснаха.

Барет плъзна погледа си по надрасканата дървена маса, която беше завинтена към стената, точно под илюминатора. Останалата мебелировка на каютата беше прикрепеното към отсрещната стена сгъваемо легло и огромен моряшки сандък зад вратата.

Тя присви очи. Да, може би щеше да успее, но трябваше да бъде много умна.

Хвърли един поглед през гъстите си кехлибарени ресници.