Кристина Скай - Индия

Мазолестият връх на показалеца му се плъзна по бузата й, а после прекоси внимателно извивката на устата й.

— К-какво… какво правиш?

— Чудя се.

— Какво се чудиш?

— Защо се е отказал толкова лесно твоят капитан. Аз нямаше да те дам. Дори ако ме обстрелваше цяла флота английски фрегати.

— Т-така ли? — Индия се мъчеше да види изражението му, но това бе почти невъзможно на слабата светлина на единствената свещ. — Какво щеше да направиш?

— Нещо много опасно, струва ми се. — Палецът му погали средата на устните й и тя почувства странното желание да ги разтвори за него. Разбира се не обърна внимание на подобно желание. — Първо щях да я докосна. — Прибра кичур коса от лицето й. — И тук, струва ми се.

Наведе глава.

Лейди Деламиър се олюля за момент, после настръхна. Какво правеше? Нима приемаше авансите на този негодник, на този речен пират?

— Стой далеч от мен, змия такава! Омръзнаха ми номерата ти!

Но, кой знае как, се озова плътно притисната в гърдите на своя похитител.

— О-освен това — заекна тя, — ти кървиш!

— Може и така да е — отвърна грубо той и след това прошепна: — На места, които не можеш да видиш. — Погледна надолу и изсумтя презрително. — Това тук не е нищо.

Докато говореше, през разсечената му риза продължаваше да капе кръв.

— Приятно ти е да ме измъчваш. Много низка постъпка от твоя страна. — Гласът й прозвуча напрегнато. — Проклети да сте и ти, и всички мъже!

Ядосана на унизителната си моментна слабост, тя се изви рязко, освободи се от обятията му и грабна последните чаши. Удари ги в стената, където издрънчаха със задоволителен трясък. Тогава забеляза ножа си, който вече бе близо до нея, на ръба на леглото, където го бе захвърлил Французина.

Лейди Деламиър се спусна към него и в устрема си се спъна и падна върху изпочупените стъкла. Болката проряза бедрото й. Стисна очи, опитвайки да задържи сълзите.

— Свирепа — рече капитанът, но думата прозвуча като ласка. — Каква си дива, също като косите си. Изобщо не ми приличаш на англичанка, в крайна сметка.

— Англичанка съм. И не съм дива. О, само се махни.

Пиратът присви очи, когато видя, че притиска бедрото си.

— Нарани ли се? — Бързо е вдигна и я понесе към леглото. — Наистина си точно толкова дива, колкото и онзи кон, за който твърдиш, че не бил твой.

— Не съм дива.

Но този път протестът й прозвуча по-слабо, тъй като трябваше да се бори със сълзите си.

— И дива, и безразсъдна. — Французина отдръпна треперещите й пръсти и свали старите бричове. Видя, че стъклото бе забито дълбоко в кожата й. — По дяволите. — Внимателно измъкна нащърбеното стъкло и го захвърли върху скрина. След като тършува известно време в някакво чекмедже, се върна с парче чист памучен плат, напоено с бренди. — Може да те заболи.

— Как пък не — измърмори Индия; лицето й бе пламнало от смущение.

Но твърдите пръсти се плъзнаха безмилостно по голата й кожа и нещо в това докосване накара сърцето й да затанцува като опиянено.

— Достатъчно! — изграчи тя. — Ще… ще се оправя.

Проницателните очи я оглеждаха известно време, очевидно впечатлени от изтощението, изписано върху лицето й.

— А сега поспи, Моя Индия.

Сега пък нещо в галещия му глас накара кръвта й да кипне.

— Нямаш право да използваш името ми, змия такава.

— Така ли? Мисля, че имам това право… както и всяко друго, което избера. — Засмя се мрачно и се поклони подигравателно. — А сега ще те оставя да поразмислиш върху онова, на което те научих тази нощ. — Тръгна, но спря на вратата. — Спи спокойно, мила моя.

Вдигна резето и излезе навън. То се затвори след него и я заключи сама в кабината.

— Пусни ме! — изкрещя младата жена, като се спусна към изхода.

— Може би утре. А дотогава престани с тези крясъци или ще се върна, за да вкарам още малко мозък в главата ти, момче. А на сутринта ще платиш за всички ирландски кристали, който изпочупи.

Този път във вратата се удари едно от чекмеджетата.

— Не, дори ако беше самия Барбароса!

Крачеше напред-назад из стаята.

Проклинаше.

Удряше ядосано по вратата.

След малко се облегна на една от стените и бръкна дълбоко в джоба си. Разтвори длан; в нея гореше подобен на зората розов пламък. Поне все още имаше диаманта си.

Индия погледна към заключената врата и се намръщи. Беше дошла специално заради Французина, но нещо не й даваше да спомене за безценния камък. „Не още“ — реши най-сетне тя. В крайна сметка той можеше да се окаже единственият й шанс да се измъкне от този главорез.