Кристина Скай - Индия

Но тогава по тях, по бронзовата им кожа протече тънка струйка кръв. Последва нисък смях и на светлината на единствения фенер просветна златна халка.

Индия се изправи с вик, все още замаяна от съня.

— Не, не той. Това беше само сън.

Сън. Но защо имаше усещането, че беше много повече.

Притисна завивките към гърдите си; сякаш искаше да прогони ужаса и да разсее забранените си мисли.

— И така, Пъркинс, каква работа ни чака днес?

Капитанът на „Циганката“ се бе качил на фордека, а вятърът рошеше косите му. Беше вперил поглед в неспокойните води на реката, които течаха на изток към морето. Днес същото безпокойство светеше и в очите на Французина.

Застанал върху навито на руло въже, неговият помощник почеса загрубялата си от вятъра буза и се намръщи.

— Някой трябва да съ види с вас заради някакви си диаманти. Кълнял съ, че били приказни. Един друг, който твърди, че знаел таен проход под Кулата с кралските бижута. Срещу съответното заплащане, разбира съ. Предложение да купят онзи бял кон. — Морякът присви устни. — И три предложения за купуване на момчето, което го яздеше.

— Да купят ли? Пъркинс, учудваш ме.

— Аз също съ смаях, капитане. Моля да мъ извините.

— И кой бяха тези, ъъъ, купувачи?

— О, обичайната речна утайка, както и някакъв човек от някакъв бордей в Уайтчапъл.

Французина се засмя горчиво.

— Сега вече със сигурност се превърнахме в гнездо на порока. И колко предложиха за момчето?

— Най-високата цена ли? Двеста лири за коня и двайсет — за момчето. За работата в бордея, искам да кажа. — Пъркинс присви очи. — Като че ли мислите да продавате момъка.

— А не мисля ли? Аз съм човек с грозна слава, Пъркинс.

Помощникът подсмъркна.

— Днес си в лошо настроение, Пъркинс.

— Не в толкова лошо, колкото би трябвало. Откога вземаме пленници на борда на „Циганката“? Особено пък момчета, които не са момчета?

Капитанът повдигна едната си вежда и се почеса замислено по гъстата черна брада.

— Накъде биеш с този въпрос, питам се?

— Какво правим с жена в кораба? Това достатъчно ясно ли е?

— По-тихо! — рече припряно младият мъж и се огледа, за да се увери, че са сами.

— Е, уморих се да чувам „предпазливо“ за това и „търпение“ за онова. Аз спотаявам нещата тук, докато вие ходите до Лондон и един Господ знае още къде. И за какво, питам аз? Вече намерихте три комплекта диаманти и още два — със смарагди. Но те не са това, което търсите, нали? Какво тогава търсим тук, да съ поклащаме на тази котва, когато можем да пренасяме контрабандно през Ламанша първокласно бургундско или коне от Голуей Бей.

Изражението на Французина стана сурово.

— Никакви въпроси, приятелю. Споразумяхме се в началото на пътуването и това все още трябва да остане в сила.

— О, аз не питам, капитане. Вие ще ми кажете, когато му дойде времето. Но аз не мога да бъда търпелив вечно. Не мога да наруша правилото „никакви жени на борда“. От това ще последват само неприятности, помнете ми думата.

— Неприятности. Е в този случай точно така ще стане, това е повече от сигурно. — Пиратът вдигна ножа, който бе взел от Индия, и се взря в наточеното му острие. Но тя ще остане още малко, приятелю. Независимо дали ще донесе нещастие или късмет.

Пъркинс потърка с пръста на крака си едно мръсно петно върху пода.

— И какво да кажа на онези, които ви чакат?

— Не на смарагдите. Не на Кралските бижута в кулата. И не на първите две предложения да купят наперения ми червенокос младеж. Който ще си остане момче — обърна се предупредително към Пъркинс той.

— Да, капитане. Това е вашата игра. А какво ще правим с последния от негодниците? Онзи от бордея?

Погледът на пирата стана безмилостен.

— Кажи на нашия приятел от Уайтчапъл, че ако отново се покаже в тази част на реката, ще обръсна мръсните му уши от не по-малко мръсната глава. С онзи с диамантите ще се видя след десет минути.

Помощникът му се подсмихна.

— Други заповеди?

— Само още една. Вратата на моята кабина остава заключена, каквото и да стане. Разбра ли?

— Да. Но ще си имаме неприятности — заяви мрачно жилавият моряк. — Ще видите. Това е толкова сигурно, колкото че духа вятър от изток и привечер се спуска мъгла.

Един час по-късно Индия лежеше в очакване на капитана, притиснала към гърдите си последното чекмедже от скрина.

Когато от другата страна дръпнаха резето, тя се прицели натам, откъдето трябваше да се покаже главата на пирата.