Кристина Скай - Индия

— Не толкова гаден, колкото си ти, подлецо! — озъби се лейди Деламиър. — Пусни ме да си вървя и след това и двамата ще се почувстваме много по-добре, уверявам те.

За миг на лицето му се появи нещо.

— Уви, не мога да ти направя тази услуга, мила моя. Заради хората ми, нали разбираш. Ще станат доста неприятни, ако изгубят подобен улов.

— Дано ги отнесе дяволът тези твои хора!

— Аз самият си помислих същото. Изненадващо е, че мислите ни са едни и същи. Сигурна ли си, че никога досега не сме се срещали?

— Да не ми да намекваш, че мисля като някой главорез и крадец? Ще ти откъсна езика заради тези думи!

— Но ти нямаш нито пистолет, нито нож. Време е да научиш урока за това, да не сипеш закани, които не можеш да изпълниш.

Индия вдигна една от празните чаши.

— Не, сега ти ще понаучиш нещо за заплахите, Французино!

— О? Да не възнамеряваш да ме удавиш в собственото ми вино? — попита нехайно пиратът.

— Не, възнамерявам да си тръгна. Незабавно.

Едната черна вежда пред нея се изви.

— И как ще го направиш?

— Ти ще ми отвориш вратата.

Капитанът се изсмя тихо.

— Тук грешиш.

— Нима? — Лейди Деламиър удари чашата в ръба на скрина и я счупи. Насочи острите стъкла към своя неприятел и започна да го изтиква заднишком към вратата. — Не ме е страх да ти прережа врата, предупреждавам те. — Сега гърбът му вече бе опрял в стената, а оръжието на неговата нападателка — току до гърдите му. — Е?

— Много съм любопитен да видя как ще ми прережеш гърлото — отвърна хладно мъжът, сякаш ставаше дума за предимствата на нов моряшки възел.

— Дяволите да го вземат, не те лъжа. Ще го направя, кълна се.

— Аз съм на твое разположение, англичанке.

Индия промърмори нещо под носа си, затвори очи и атакува. В същия миг усети ръката му върху китката си. Чу, как съперникът й изпусна бързо въздуха от гърдите си, когато издърпа стъклото от пръстите й.

Отвори очи и зина. Върху ризата му имаше около пет сантиметров разрез и сега оттам капеше кръв.

— Виж само какво ме накара да сторя! Защо трябваше да мърдаш?

— Хиляди извинения — отвърна сухо пиратът. — Но това е просто една драскотина.

— Драскотина? Кървиш като заклано прасе!

— Ба, веднъж трябваше да се справя с десет северноафрикански кораба, които налитаха като силен тропически вятър. Трябваше да се бия едновременно с двайсет човека, без да имам каквото и да е оръжие, докато накрая цялото ми тяло плувна в кръв.

— На брега на Северна Африка ли? — попита лейди Деламиър, заинтригувана против волята си. — Веднъж с баща ми минахме оттам, когато търсехме изгубения град Дидо от „Енеидата“. Картаген, както знаеш — добави тя и после се намръщи. — Вероятно не знаеш. По пътя в продължение на три дни ни преследва пиратски кораб.

— В такъв случай имаш късмет, че все още си жива — отвърна мрачно Французина.

— В крайна сметка се оказа, че е английска фрегата, изпратена да ни защитава. Запознах се с капитана в Кадис и той си въобрази…

Младата жена спря да говори внезапно и се изчерви.

Пиратът постави длан под брадичката й и я накара да вдигне лице, като оглеждаше алените й бузи.

— Да, малката? Какво си въобрази той?

Гласът му бе опасно мек.

— Той… имаше слабост към мен. Беше много глупаво от негова страна, тъй като тогава бях само на тринайсет години.

— И какво стана с този груб капитан и с глупавата му слабост?

— О, той не беше груб. Беше много красив, всъщност, а обноските му бяха изключително елегантни. Семейството му също бе уважавано. От Бъркшир, струва ми се.

— Да, да — прекъсна я студено Французина, — но какво стана с твоето преследване?

— О, нямаше никакво преследване. Баща ми му каза, че не мога да се омъжа преди да стана поне на трийсет години, тъй като му бях много необходима за неговите изследвания. Макар и да съжаляваше, капитанът се оттегли. Разбрах, че вече имал пет сина.

Пръстите на пирата пуснаха брадичката й.

— Ако питаш мен, тази слабост ми се струва от доста незначителен характер. Ако изпитва истински чувства, един мъж никога не би бил отпратен така лесно. Можел е да те отнесе на кораба си, да те отвлече и после да постигне своето. След което щеше да бъдеш негова завинаги.

— В живота не става така — рече напрегнато младата жена. В гласа й прозвуча лека тъга. — Само в поезията и в книгите. Не, животът е… — Въздъхна и сведе поглед към гърдите му. — Много по-различен.

— Така ли, мила моя? — Тонът му стана по-груб. — Мисля, че грешиш.