Кристина Скай - Индия

— Ами ако паметта ти е без значение за мен? — произнесе неуверено Индия. — Ако съм съгласна да те приема и така, само и само да те имам, Девлин Карлайл?

— Но не и за дълго, готов съм да се обзаложа. Достойнството ти е прекалено голямо за подобна постъпка. А и дори ти да си готова да ме приемеш, мислиш ли, че аз бих се съгласил със съзнанието, че мога да ти дам само част от себе си? Със съзнанието, че всяка секунда, която прекарваме заедно, се гради върху лъжи и пропуски, които в крайна сметка ще разкъсат сърцето ти? — отговори с горчивина Торн и протегна ръка, за да хване дланта й. А после я вдигна към устните си с неописуема грация. — Не съм съгласен да бъда като среднощен крадец. Не, за Бога, не и по този проклет начин, когато между нас ще има толкова много празнини.

Екипажът спря пред елегантната градска къща на херцогиня Кранфорд.

След като отвори вратата, Девлин съзерцава дълго своята любима. А после, без да каже дума, я притисна в обятията си.

— Напълно способна съм да ходя и сама.

— Но аз не съм способен да те оставя — отвърна дрезгаво той. — В крайна сметка услугата е съвсем нищожна.

Цялото й тяло бе стегнато, докато той изкачваше стълбите. Сънливият камериер отвори вратата.

— Кой… — Стреснато потърка очи. — Миледи?

— Да, Томас, връщам се отново у дома. Не е нужно да оставаш повече.

— Но, миледи, тече ви кръв!

Младият човек отправи обвинителен поглед към Карлайл.

— Разбира се, че ще кърви. Тя не знае какво означава думата „почивка“. — Девлин усещаше дланта си мокра от кръвта й. — Ще я отнеса в стаята й.

— Но…

Графът не изчака да чуе отговора му. Влезе и се отправи към стълбите. Още не бе изкачил първото стъпало на голямото извито стълбище, когато пред него се изправи с величествен вид икономът.

— Е, човече, къде е стаята й?

Възрастният домоуправител, мълчалив и изпълнен с достойнство, не помръдна.

— Стаята й, дявол да го вземе. Не разбираш ли английски?

Усети, че Индия го дръпна за ръкава и я погледна.

— Не си прави труда — обясни тя. — Днес е вторник.

— Вторник ли? Какво общо има това, по дяволите?

Смръщеното й чело говореше красноречиво какво мисли за езика му.

— Хиляди извинения, Принцесо. А сега ми обясни защо изведнъж денят на седмицата придоби такова значение.

— Ами във вторник Бийч разбира се не говори.

— Разбира се — повтори младият мъж. — Как не съм го знаел? Щом като вашият иконом не благоволява да говори, защо ти не ми кажеш къде е стаята ти?

— Нагоре по стълбите и после вляво.

Девлин обаче едва бе направил няколко крачки, когато пътят му отново бе препречен, този път от една пухкава жена с връзка ключове, които висяха на кръста й.

— Извинете — рече той, — но трябва да се кача по стълбите.

Новопоявилата се не помръдна. Всъщност тя дори не показваше с нищо, че е забелязала присъствието му.

Торнуд понечи да изкоментира събитието, но в последния момент спря. И впери поглед в Индия.

— Не ми казвай. Днес е вторник и тя…

— О, не, причината не е във вторника. — В тона й прозвучаха покровителствени нотки. — Мисис Харисън никога не приема присъствието на мъж след полунощ през втората седмица на всеки месец. Това има нещо общо с някакъв чичо, който й обещал да осигури пътуването й до Антилските острови, където тя трябвало да се срещне с бъдещия си съпруг. За нещастие чичо й умрял от препиване, а неговият наследник й отказал всякаква помощ. В резултат шансът на мисис Харисън да бъде обичана бил пропилян. Подозирам, че тя все още не е простила напълно на целия мъжки род.

— А защо тогава е мисис?

— Просто формалност. Тя не се е омъжвала — обясни младата жена.

Девлин се намръщи. На Индия Деламиър всичко това очевидно й се струваше напълно нормално, но той бе изумен. В неговото семейство се бяха отнасяли към прислугата добре, но безлично. Майка му и баща му никога не бяха правили и най-незначително усилие да запомнят предпочитанията или личната история на слугите.

Едва сега си даде сметка, че той самият никога не бе изпитвал особена привързаност към онези, които бяха прислужвали мълчаливо. Започваше да мисли, че по този начин животът му беше станал доста по-беден.

Запита се какво ли още го очакваше, когато мина покрай неподвижната готвачка и понечи да тръгне по красивото стълбище, което се виеше като спирала към втория етаж.

Но едва бе поставил крак върху първото стъпало, когато гласът на Индия го пресече рязко.

— Не, недей!

Младият мъж я погледна, извил в дъга едната си вежда.