Кристина Скай - Индия

Може и да беше непознат, но той я бе защитил без колебание, без коментари.

Който и да беше този човек, той нямаше да й причини мъка. Беше честен, беше почтен.

Тогава в нея се обади някакъв последен остатък на разума. Индия потръпна, пришпорвана от желанието и от нещо много по-дълбоко от желание. Това може би бяха спомените, колкото мъчителни, толкова и прекрасни, или пък копнежът на едно сърце, срещнало своята половинка. Може би причината нямаше значение.

Младата жена простена тихо и се размърда под дланта му.

Точно този знак бе чакал Торн. Със светнали очи проникна дълбоко в нея; всяка секунда бе заредена до полуда с удоволствие и с безкрайно мъчение.

— Искам те! — промълви пресипнало той. — Тук и сега. Искам да бъдеш нежна и страстна с мен, като излязла от най-бурните мечти на някой мъж. Но това няма да е достатъчно за теб, нали? Ти винаги ще искаш отговори и спомени, които не мога да ти дам. — Стисна зъби, а очите му пламнаха от страст. — Може би този спомен е единственото, което ми е нужно.

Палецът му откри малката пъпка на нейното желание.

Индия извика веднага. Тялото й потрепера, пометено от ослепителна вълна от страст. Той не преставаше да се движи, нежен и опитен. А тя се увиваше около него, приемаше безумното чудо, което нарастваше все повече и повече, докато обхвана цялото й тяло, приело тъмните ласки на някакъв непознат точно така, както тя бе приела него и ослепителната страст, на която я бе научил със съзнанието, че неизвестно защо и как, с него тя беше в безопасност.

Дори тогава, когато кръвта на рода Деламиър кипеше във вените й и последното нещо, което искаше, бе да бъде в безопасност.

Мъжът стоеше в мрака и гледаше към притъмнялата стая на втория етаж. Стаята бе залостена и завесите — спуснати. Светлините в голямата къща угасваха една подир друга. Той обаче все така не помръдваше. Мислите му бяха черни, устата — изпъната в права линия.

Това все още не бе свършило, беше готов да се закълне. Пръстите му пречупиха розата, която бе донесъл от претъпканата с народ бална зала; яркорозовите й листенца му напомняха за млечнобелите бузи на Индия Деламиър.

Листенце след листенце падаха безшумно върху студения калдъръм, за да бъдат след това стъпкани безмилостно под тока на ботуша му.

Скоро и последната награда щеше да се озове в ръчичките му.

Индия отвори очи. Стотици различни емоции се блъскаха в нея, докато се вглеждаше в мургавото лице на Торн, осветени от луната.

Пое си неуверено въздух.

— Девлин, аз…

— Не, недей. — Гласът му беше нисък, напрегнат. Младият мъж стана и седна вдървено върху отсрещната седалка. — Не ме разбирай неправилно. Направих го както заради теб, така и заради мен самия, Принцесо.

— Принцесо?

Гласът й прозвуча несигурно.

— Би могла да бъдеш принцеса. Гордостта на Деламиърови е част от теб, очевидно присъства във всеки твой жест и поглед. Тази нощ обаче имах нужда да почувствам как в теб препуска сляпа страст. Имах нужда да видя дали твоята нежност и твоята страст ще запълнят мълчанието и всички онези тъмни празнини. — Изкашля се. — Тъмнината ти е позната и на теб. Видях я в очите ти.

Индия потрепера.

— Това беше хаосът…

Торн сви силно устни.

— Няма да срамя нито себе си, нито теб, като се извиня за нещо, за което не съжалявам ни най-малко. И въпреки това… — Стисна юмруци и погледна към минаващите покрай прозорците улици, притихнали и безлюдни в последните часове преди зазоряване. — За едно мога да се закълна. Това няма да се повтори. Никога.

Младата жена се изправи бавно.

— Значи всичко трябва да бъде забравено, сякаш никога не се е случвало, така ли?

— Точно така. Няма друг начин. Онова, което стана току-що, не трябваше да се случва… и няма да се случи никога повече. — Внезапно се отдръпна назад. — Ти кървиш отново.

Индия сведе поглед и съзря изненадано тъмното петно на хълбока си.

— Наистина — отвърна механично тя.

Девлин измърмори припряно нещо, смъкна шалчето от врата си и го притисна към раната.

— Не мърдай. Как можах да постъпя толкова глупаво и да… — Поклати глава. — Може би имаш право. Моят дом вече не е безопасно място за теб. — Огледа отново тъмните петънца върху ленената тъкан и се обърна отново към нея. — По-глупав съм, отколкото си мислех — прошепна младият мъж. Надвеси се през прозореца и се провикна: — Карай към дома на семейство Девънам, кочияш. И по-бързо!

Екипажът направи обратен завой и миг по-късно те се носеха на север. Торнуд седеше мълчаливо стиснал устни, без да отделя ръка от хълбока на своята любима.