Кристина Скай - Индия

— Аз вече съжалявам — изсъска младата жена.

В този момент каретата зави по улицата и това движение запрати младата жена в единия край на файтона. Болката в хълбока й я прониза и тя замръзна на място. Девлин се намръщи, присегна се напред и я взе в скута си, за да я предпази с тялото си от неравното движение на колата.

Болката, която Индия усещаше в хълбока бе нищо в сравнение със страстта, която се надигна в нея от интимния натиск на ръцете му и напрежението в бедрата, върху които седеше.

Единственото й желание бе да се отърве от него. Веднага, преди горещината вътре в нея да е станала непоносима.

— Не можеш ли да ме оставиш поне да избягам спокойно?

— Не и така. Можеха да те убият — заяви дрезгаво Торнуд.

— Може би съществуват различни начини да се умре. — Младата жена си пое пресекливо въздух. — Но аз няма да се върна назад. Не можеш да ме накараш да го направя.

В гърдите си усети тежест, която се събираше все повече като утринната зора по норфолкските блата.

— Ще се върнеш. Лично ще се погрижа за това.

— Така ли? В мига, в който се обърнеш с гръб, аз отново ще избягам. Няма да ти бъда затворничка.

— Заради случилото се в спалнята ми ли? Ако причината е това, не е нужно да се тревожиш. Тази сцена никога няма да се повтори, уверявам те.

Студенината в гласа му пришпори гнева на Индия. Нима самоконтролът му бе толкова безупречен, че можеше да я изхвърли от мислите си подобно на въглищен прах от мръсно огнище?

Стисна юмруци.

Някакъв неукротим инстинкт я караше да копнее да научи този твърдоглав непознат, че не е чак толкова недосегаем, колкото си въобразяваше. Тя се премести по-близо до него, движение, останало почти незабележимо поради люлеенето на файтона. Не си направи труда да помисли, а последва гневния си инстинкт. Гърдите й се отъркаха в неговите.

Тялото му мигновено се напрегна.

Това бе обещаващо начало за младата жена. Присви очи, докато преминаваше към следващия етап на своята атака, която се оформяше все по-ясно в съзнанието й.

Пръстите й се плъзнаха по рамената му.

— Какво мислиш, че правиш?

— Подлагам на изпитание решимостта ви, милорд. Та нали ме уверихте, че самоконтролът ви е абсолютен. — Очите й блестяха и опровергаваха грижливо постигнатото спокойствие на тона й. — Така ли е в действителност?

Дланта й се промъкна към тъмните му коси.

— Недей — промълви дрезгаво Торн.

— Къде е всичкият този прекрасен самоконтрол, за който разправяше?

Това бе необмислено и опасно, но в момента на нея не й пукаше. Единственото, което я интересуваше, бе жаждата й да види как самоконтролът на този мъж се пропуква. Може би тогава щеше да зърне истинското му аз, скрито под слоеве резервираност.

— Не надценявайте късмета си, миледи.

Гласът му беше като гранит.

— Страхуваш се, че няма да успееш?

— Не прави това. Така само ще накараш и двама ни да съжаляваме.

Индия обаче вече бе турила капаците върху ушите си, безразсъдна както всички представители на рода Деламиър. Тя беше почти с лице към него, седнала напреки в скута му. Бавно наведе глава, докато лицето й се озова на сантиметри от неговото. Впери поглед в устата му, добре очертана на лунната светлина и сенките. Безмълвно повдигна ръка към гърдите на своя любим.

В този момент планът й започна да дава заден ход, тъй като всеки жест пробуждаше в нея спомени за разгорещените удоволствия, на които я бе научил преди толкова месеци в Брюксел. Преди да осъзнае в каква голяма опасност се намира, тя вече бе изгубила. Онова, което бе започнало като дръзка провокация в крайна сметка се превърна в неукротимо желание.

Погледите им се срещнаха.

— Нямаш представа какво вършиш.

— Много добра представа имам.

— Така ли мислиш? — отвърна пресипнало Торн. Отпусна длан, откри прохладната линия на шията й и плъзна пръсти надолу по нея. Сред напрегнато мълчание си проправи път през слоевете муселин, докато усети топлината на налята, жадна за ласки гърда. Младата жена се раздвижи неспокойно до него. В това време той я разголи още повече за ненаситния си поглед. — Все още ли мислиш така? И това ли искахте от мен, миледи?

Този път в гласа му усети не само желание, а и гняв. Като през мъгла Индия си даде сметка, че бе прекалила.

За момент изпита страх. Бяха сами във файтона, на някаква пуста лондонска улица. Не можеше да се надява на нечия помощ. Всичко обаче й се струваше за предпочитане пред тази празнота. Заслужаваше си да преживее следващите сто години в мъки, но да има тази нощ, в която да знае, че той не я бе забравил.