Кристина Скай - Индия

— Къде си се научила да палиш така добре огън? — попита младият мъж.

— В Египет, в Индия, в Гърция — усмихна се почти незабележимо тя.

— Доста бурен живот си водила, anglaise. По-бурен от моя, както изглежда. Но все пак остави останалите дървета. С тях ще се заема аз.

— Защо?

— Защото би трябвало да го направя аз.

— Кой го каза?

— Природата го казва. Обществото го казва. Аз го казвам. — Обърна се леко, стисна в длан рамото си. — Аз съм мъжът, все пак.

Погледът й стана замислен, докато оглеждаше изпъкналите мускули там, където се бе разтворила ризата му.

— Ти си ранен. А и аз може се справям по-добре с паленето на огньове. — След като постави още една цепеница във вече разгорелия се огън, Индия се обърна и се вгледа в дългото му тяло, отпуснато върху чувалите. — В моето семейство всички си помагаме едни на други. Така живеят семейство Деламиър. — Погледът й потъмня предизвикателно. — И си помагаме еднакво, независимо от пола.

— В такъв случай си… много щастлива. — Французина стисна зъби. — Глупаво би било да споря за нещо, в което не съм и наполовина толкова добър. Но ти сигурно си замръзнала. — Потупа върху чувала до себе си. — Ела да седнеш тук.

Когато младата жена се настани предпазливо до него, той метна някакво старо наметало върху раменете й.

Опасно беше да стои така тук, знаеше го, но не му пукаше. Стаята тънеше в тишина, като се изключи пукането на огъня. Мълчанието и топлината го правеха сънлив. Беше полузаспал, когато ръката й политна към рамото му.

— Какво правиш?

Пръстите й очертаваха контурите на стар белег, който проблясваше на светлината на огъня.

— Гледам. — Гласът й беше дрезгав. — Как се случи това?

Пиратът повдигна рамене.

— Стана… отдавна.

Потърка брадата си, която бе започнала да го сърби от солената вода. Лейди Деламиър го изгледа странно.

— Не искаш ли да говориш за това?

— Не.

Отговорът прозвуча безжизнено. Неумолимо.

— Кога?

Тя се обърна, за да гледа силните очертания на гърдите му, когато той съблече мократа си риза и я простря на дървения сандък пред огъня, за да съхне.

Младият мъж въздъхна.

— По-късно, anglaise. Ти също трябва да махнеш тези мокри дрехи.

На лицето й се изписа напрежение.

— Трябва ли? — попита едва чуто тя. — Когато съм сама с теб, с един пират? Абсолютно непознат? Това би ли ти доставило удоволствие, капитане?

— Ако исках да се отнеса варварски с теб, anglaise, щях да съм го направил отдавна — отвърна сухо Французина.

— Да, можеше да го направиш. И точно това ме измъчва. — Пръстите на Индия се плъзнаха по твърдите мускули на гърдите му. — Харесва ли ти това?

Капитанът се намръщи.

— Би могло да ми хареса.

— А това?

Сега дразнеше стегнатия му корем. Към слабините му все едно че плъзнаха мравки.

— Не — излъга младият мъж.

— Наистина.

Усмихната, лейди Деламиър плъзна длан към тъмните петна на брадата му. И тук отскочи рязко.

Французина се изправи до седнало положение с вик.

— Какво, в името на всичко свещено, беше това?

Но Индия почти не го чуваше. Тялото й беше напрегнато като струна, пръстите й стискаха здраво.

Нещо тъмно и твърдо.

— Това беше, задето ме лъга — заяви задъхано тя и разтвори длан; в нея имаше кичур черни коси. — Загубен, загубен глупак такъв! — извика тя.

На мъжа, чиято изкуствена брада бе започнала да се разлепва от солената вода.

На мъжа, чието рамо все още го болеше, както бе казала Алексис.

На своя съпруг.

— Нима мислеше, че ще скриеш истинската си самоличност от мен, Девлин Карлайл? Помня всеки сантиметър от тялото ти и винаги ще го помня. А сега искам истината. До последната думичка!

Херцогиня Кранфорд ходеше напред-назад из слънчевата си оранжерия, а Бийч я следваше разтревожен.

— Къде може да е отишло пък сега това невъзможно създание? Отивам при приятелка за една нощ и като се връщам, заварвам цялата къща в пълен хаос. Какво е станало тук, Бийч?

— Тя не се върна снощи, ваше височество, а днес също няма и знак от нея.

Бастунът на възрастната жена удари по пода.

— Ако бяхме в Норфолк, нямаше да се притесня. Там Индия може да си се разхожда, ако иска, свободно като Луна. Но това е Лондон…

Херцогинята започна отново да крачи.

— Ваше височество. — Икономът се изкашля. — Има още нещо, страхувам се.

— Какво е пък то?

Верният слуга бръкна в джоба си и извади кичур тъмночервеникави коси.

— Отрязала си е косата? — Лейди Кранфорд се намръщи. — Какво, за Бога, е намислило това момиче?