Кристина Скай - Индия

— Имаш отговор за всичко, нали? Няма значение дали си Девлин Карлайл, завърналият се герой от войната, или прочутият пират по река Темза! — Приближи се до единствения прозорец на колибата и се загледа навън. — Все още се бият — заяви след малко тя, като наблюдаваше фигурките, които тичаха и скачаха по палубата на „Циганката“.

— Ще се бият така до сутринта. Имат нужда от някакви развлечения, бедните, защото животът по реката е много мрачен. Малкото, които останат призори, ще отворят буретата с ром и изведнъж ще се превърнат в най-добри приятели. Така върви животът по реката.

Лейди Деламиър се обърна бавно.

— А какво ще стане с нас, Дев? Можем ли да бъдем най-добри приятели? Оженихме се набързо и слепешката, заплашени от надвисналата сянка на войната. Обикнахме се дори още преди да се опознаем. Бяхме млади, не се познавахме и имахме да научим толкова неща… но нямахме време да го сторим. А след това ти се появи, изгубил паметта си. — Лицето й замръзна. — Но това също беше лъжа, нали? В действителност помнеше. Това е било просто друга част от маскарада.

— Трябваше да го направя, Индия. Само така можех…

Младата жена се завъртя, стиснала длани.

— Как го правиш? Как успяваш да лъжеш с такава лекота? Как можеш да извърташ истината отново и отново, за да отговаря на нуждите ти?

— Това не са моите нужди, Индия, това са нуждите на Англия. Това е заради теб, заради мен и заради всеки, който загина при Ватерло. Това е за доброто на всяко дете, за да има надежда за един свободен и сносен живот на английска земя.

— Много красиви слова, Девлин. За мен обаче всичко е много по-просто. Единственото, което виждам аз, е мъжът, който ме излъга и ме предаде, макар аз да го обичах толкова много, че…

Индия се обърна, като опитваше да задуши риданията си.

Торн прекоси стаята и я притисна в обятията си. Вплете длани в косите й.

— Ти ми даде сърцето си. Даде ми вярата си. Не заслужавах тези съкровища. — Бавно сведе брадичка, докато накрая я подпря на върха на главата й. — Но нещата бяха различни преди Ватерло, аз също бях друг, Индия. Това не беше лъжа. Аз никога няма да мога да стана отново такъв, какъвто бях. Така, както и ти самата си се променила, след като си видяла ужасите на войната. Именно затова трябва да сторя всичко възможно, за да не дам шанс на Наполеон някога отново да причини подобно нещо.

— Ами ние?

Ръцете му я стиснаха по-силно, а дъхът му излезе във вид на горчива въздишка.

— Обичах те тогава. Трябва да ми повярваш.

— А… сега?

— Сега не съм сигурен, че изобщо мога да обичам когото и да било. Трябва да защитя три деца, които разчитат на мен, но до този момент съм оплескал напълно работата, както сама отбеляза. И мисля, че за малкото дни, откакто те познават, и тримата те обикнаха много повече, отколкото ще обикнат някога мен.

— Това не е вярно! Андрю те боготвори, а Мариан чака, затаила дъх, поне една похвала от теб. Ами Алексис? Понякога си мисля, че това момиченце е най-мъдрото човешко същество, което съм срещала — завърши тихо лейди Деламиър.

— Странно, но аз чувствам същото. Все едно че може да гледа през теб и да вижда и най-скритите ти мисли. Но днес едва не се приземих по гръб върху палубата, а и рамото ми не е… не е в най-добрата си форма. Това едва не коства живота и на двама ни. — Въздъхна. — Онова, което искам да кажа, Индия, е, че не можем да се върнем назад. Може би ти никога няма да се върнеш. А може би на мен ми е по-трудно да бъдем приятели, отколкото да бъдем любовници. Но аз го искам. Ревнувам, когато се смееш в компанията на Мънктън или Пендлуърт… и особено на арогантния Конър Маккинън.

Младата жена се обърна бавно; в очите й имаше особен блясък.

— Конър Маккинън ли? Ревнуваш от него?

— Исках да му откъсна пръстите, става по става, когато ти помогна да се качиш в каретата. А когато те видях да вдигаш глава и да му се усмихваш по онзи слънчев начин, който никога не успях да… — Дланите в косите й се притиснаха още по-силно към главата й и бавно я натиснаха назад. — Искам също така и това. Дяволски алчно е от моя страна, знам, но искам отново всичкия огън и лудост, които преживяхме в Брюксел. — Гласът му притихна. — Искам всичко, дявол да го вземе. Сляпо и страстно. Безгранично страстно. — Изгаряше с поглед стройното й тяло, изписано ясно в мократа батистена риза. Притисна я към тялото си, почувства ударите на сърцето й в гърдите си. — Е?

Мълчание.

— Ще ми отговориш ли някога през този век или възнамеряваш така да си отмъстиш за моето предателство?