Кристина Скай - Индия

— Размишлявам. — Ръката й се насочи към бузата му. Прокара пръст по извивката на ухото му. Когато се притисна още по-силно към него, по тялото му премина тръпка. Индия присви очи. — Как да съм сигурна, че няма да ме излъжеш отново? Защото това е моето условие, Дев. Край на лъжите. Край на премълчаванията. Така живеят Деламиърови. Така живея и аз.

Карлайл я съзерцаваше; сърцето му биеше до пръсване, кръвта му вреше. За момент не можеше да мисли за нищо друго, освен за перспективата да я почувства съвсем гола под себе си.

Вместо това си пое дълбоко въздух и отпусна ръце по гърба й, като се опиваше от дъха й и от допира на тялото й.

Може би в крайна сметка именно това беше усещането от завръщането у дома?

— Ще опитам, стига да зависи от мен. Но в това са замесени и други хора, Индия, и ти ще трябва да приемеш този факт. Тази мисия е от изключително значение. — Внезапно се намръщи. — Като стана дума за измами, ти също има какво да кажеш по този въпрос. Оставила си голяма като тепсия визитна картичка, когато си показвала проклетия диамант из цял Лондон.

— Тъй като ти не благоволяваше да ми кажеш нищо за твоите неприятели, аз реших да ги открия сама. Това бе най-логичното, което можех да направя.

Младият мъж поклати глава, без да откъсва от нея очите си, които се изпълваха с все повече нежност.

— Ти си наистина невъзможна, да знаеш. Твърдоглава, непокорна, чувството на страх ти е непознато. От теб ще излезе много непослушна съпруга. — Придърпа я към себе си и се наслади, когато усети, че тя моментално омекна в ръцете му. — Но най-лошото е, че тази мисъл започва да ми харесва. Всъщност това дори започва да ми се струва най-естественото нещо на света. — Въздъхна. — И, тъй като предпочиташ откровеността, по-добре да ти кажа веднага и това.

Дланите й се плъзнаха по белега на челюстта му.

— Може би е време да опитаме да говорим по друг начин, Дев. По начина, за който спомена преди малко. — Ръцете й се придвижиха нагоре към косата му. — Разговора с тела, за който не са нужни слова.

Погледът на Торнуд пламна.

— Не ме изкушавай, Индия. Прекалено много време измина. В продължение на месеци мечтаех само за това. Без значение къде бях или какво вършех, мислех все за теб, обсебен от тези сладки и опияняващи спомени. Някога бяхме любовници и това ни беше достатъчно. Този път ще бъде по-различно. Това ще бъде доверие, абсолютно доверие и равенство, като приятели. — Усмихна се криво. — Въпреки, че точно сега ми се струва невъзможно да успея да удържа ръцете си далеч от теб за повече от пет минути.

— Аз също не мисля да улеснявам нещата за теб — рече тихо лейди Деламиър. — Защото аз също си спомням, Дев. Същите спомени измъчват и мен.

Дланите й погалиха меките косъмчета на гърдите му. Силно я развълнува фактът, че погледът му потъмня незабавно в отговор.

Навън изцвили кон. Миг по-късно се чуха човешки стъпки. Някой почука на вратата.

— Торн? Дявол да го вземе, там ли си?

Карлайл изруга под носа си.

— Щях да ти кажа, но…

Приближи се до вратата и я отвори. Индия се взря зашеметена в новодошлия, който имаше тъмна коса и ъгловата челюст.

Имаше и лицето на нейния съпруг.

Гледаше Девлин Карлайл… или онова, което приличаше на Девлин Карлайл.

Торнуд се засмя мрачно.

— Запознай се с Джеймс Херингтън, любов моя. Това беше другото, което опитвах да ти кажа.

Младата жена местеше поглед от единия към другия; на лицето й бе изписано изумление.

— Но той… т.е., той изглежда също като…

— Това е целта — отвърна сухо Девлин. Сграбчи двойника си за ръката и го дръпна вътре. — Какво правиш тук? Казах ти никога да не идваш в това скривалище, освен в изключително спешен случай.

— Трябваше да дойда. — Херингтън преглътна мъчително. — Става дума за… за Алексис. Отвлякоха я.

Торн се олюля, сякаш някаква невидима ръка го бе ударила.

— Какво?

— Другите две деца са в безопасност, но аз изгу… изгубих Алексис. Точно излязохме от един файтон и тя се сети, че си е забравила проклетата кукла. Хукна след екипажа, преди да разбера какво става, и…

Отвърна встрани поглед и прокара ръка в косите си.

— И никога не излезе от него — довърши сопнато Карлайл. — Това е стар номер, Херингтън. Най-старият, като по учебник. — Закрачи непохватно из стаята, сякаш краката му не можеха да се движат както трябва, после се отпусна върху някакъв чувал, без всъщност да си дава сметка, че е там. — Мили Боже, Алексис. — Покри лице с дланите си. — Алексис, сладката ми Алексис. — След миг стисна юмруци и вдигна отново поглед; този път бе изпълнен с ярост. — Пратиха ли вече съобщение за откуп?