Джон Скалзи - Войната на старците

— Сигурно е било много странно да разговаряш с нея. — Джеси втренчи поглед в мен. — Макар да си знаел, че не е истинската ти жена.

— Да не говорим, че е едва шестгодишна — ухили се Хари. — Странна история, човече.

— И това си личи — потвърдих. — Имам предвид, че е на шест. В емоционално отношение тя е съвсем незряла. Изглежда, не знае как да се справя с чувствата си, както например, когато ме запокити през масите само защото не бе в състояние да се овладее.

— Очевидно всичко, на което са я учили, е да воюва и да убива. — Хари поклати глава. — Ние поне имаме опит и спомени, на които да се осланяме. Даже младите бойци в някогашните армии са били с двайсетгодишен опит. А войниците в Специалните части са истински деца. Не зная дали това въобще е морално.

— Джон, не ми се ще да отварям стари рани — почна Джеси, — но виждаше ли в нея твоята Кати?

Замислих се.

— Тя несъмнено прилича на Кати. Струва ми се дори притежава нейното чувство за хумор и темперамента й. Кати бе много импулсивна.

— Защо — често ли те хвърляше през масата? — попита ухилено Хари.

Не можах да сдържа усмивката си.

— Имаше няколко случая, при които щеше да го направи, ако можеше.

— Едно на нула за генетиката — възкликна Хари.

Задник неочаквано се пробуди.

[Капрал Пери] — гласеше съобщението, — [Заповядано е да се явите в 10:00 в щаба в Айзенхауеровия модул на станция Феникс на заседание с генерал Киган. Бъдете точен.]

— А аз си въобразявах, че имам приятели на интересни места — подхвърли Хари. — Криеш нещо от нас, Джон.

— Нямам представа какво е това — оплаках се. — Никога не съм се срещал с генерал Киган.

— Ами да, той е само командващ Втора колониална армия — сви рамене Хари. — Сигурен съм, че е за някоя дреболия.

— Смешник — рекох.

— Джон, вече е девет и петнайсет — припомни ми Джеси. — По-добре да тръгваш. Искаш ли да те придружим?

— Не, довършете си закуската. Предпочитам да се поразходя. Айзенхауеровият модул е само на няколко километра, в другия край на станцията. Ще успея навреме. — Надигнах се, взех една поничка за из път, целунах приятелски Джеси по бузата и се отдалечих.

Всъщност Айзенхауеровият модул е на повече от „няколко“ километра, но кракът ми бе почти заздравял и имах нужда от упражнения. Доктор Фиорина беше права — чувствах, че новият ми крак е по-добър от стария, и имах повече сили. Разбира се, току-що се бях възстановил от толкова тежки травми, че бе цяло чудо, че още съм жив. След подобно преживяване всеки би усетил прилив на енергия.

— Не се обръщай — прошепна Джейн в ухото ми точно зад мен.

Едва не се задавих с поничката.

— Знаеш ли, не ми е приятно да се промъкваш така — рекох, когато се съвзех.

— Извинявай. Не смятах да те обиждам. Но не бива да разговарям с теб. Исках да ти кажа за срещата, на която те викат.

— Ти откъде знаеш за нея?

— Няма значение. По-важното е да се съгласиш с това, което ще поискат от теб. Направи го. Това е единственият начин да си в относителна безопасност, когато се случи това, което предстои да се случи. Доколкото въобще можеш да си в безопасност.

— Какво предстои да се случи?

— Съвсем скоро ще разбереш.

— Ами моите приятели — Хари и Джеси? И те ли са в опасност?

— Всички сме в опасност — отвърна Джейн. — Не мога да направя нищо за тях. Рискувам дори като казвам на теб. Направи го. Важно е. — Усетих леко докосване по ръката и после осъзнах, че съм останал сам.

— Капрал Пери — рече генерал Киган, след като отвърна на поздрава ми. — Свободно.

Отведоха ме в помещение с повече месинг по пагоните, отколкото на борда на шхуна от осемнайсети век. Без никакво съмнение бях най-нисшият чин в стаята, следващият в йерархията, доколкото успях да определя, бе подполковник Нюман, добре познатият ми военен следовател. Изпитвах напълно оправдана неувереност.

— Синко, струваш ми се уплашен — обърна се към мен генералът. Изглеждаше — както всички в помещението и въобще в редовете на Колониалните сили — на не повече от тридесет.

— Истина е, че съм малко уплашен, сър — признах.

— Какво пък, съвсем разбираемо — рече Киган. — Седни, ако обичаш. — Той посочи едно празно кресло до масата и аз се настаних в него. — Пери, чух доста неща за теб.

— Да, сър — отвърнах, като се стараех да не поглеждам към Нюман.

— Не изглеждаш радостен от това.

— Не обичам да се набивам на очи, сър. Просто си изпълнявам задълженията.

— И така да е, ето че пак направи впечатление — рече Киган. — Близо стотина совалки са изстреляни над Корал, а само твоята достига повърхността, не в малка степен благодарение на съобразителното ти решение да взривят вратите на хангара. — Той посочи с пръст Нюман. — Нашият подполковник ми разказа за това. Дори смята, че трябва да ти дадем медал.