Джон Скалзи - Войната на старците

— Е, как е твоят нов съквартирант? — попита ме Хари, след като се настани на седалката до мен в киносалона.

— Не ми се ще да говорим за това — отвърнах. С помощта на ПИА бях открил каютата, където моят съквартирант вече разопаковаше багажа си — оказа се, че е Лион Дейк. Първите му думи, когато вдигна глава, бяха: „Олеле, случих на смотаняка с библейските цитати“. След което престана да ми обръща внимание, което не беше никак лесно в помещение с подобни размери. Лион вече бе заел долната койка (предимство за човек на седемдесет и пет, чиито колене имат склонността да поддават), аз метнах багажа си на горната, взех ПИА и излязох да търся Джеси, която бе на същата палуба. Съквартирантката й, приятна дама, казваше се Маги, вече бе отишла да гледа старта на „Хенри Хъдсън“. Когато казах на Джеси с кого съм в една каюта, тя се разсмя. Продължи да се смее и докато разказваше на Хари, който ме потупа съчувствено по рамото.

— Не го вземай навътре. Така ще е само до Бета Пиксис.

— Само дето не знам къде е това — отвърнах. — Какво представлява твоят съквартирант?

— Нямам представа. Когато влязох, вече спеше. Заел е долната койка тоя копелдак.

— Моята съквартирантка е чудесна — похвали се Джеси. — Почерпи ме с домашно приготвен сладкиш. Направила го на раздяла внучка й.

— На мен обаче не предложи — казах.

— Няма да живее с теб, нали?

— Как беше сладкишът? — попита Хари.

— Твърд като камък — отвърна Джеси. — По-важното е, че е много симпатична. Вижте, Земята! — Тя посочи огромния екран, който току-що бе оживял. Земята се виждаше удивително ясно: който и да бе създателят на видеосистемата, бе свършил страхотна работа.

— Ех, де да имах такъв екран у дома — въздъхна Хари. — Всички приятели щяха да се изтърсят, за да гледат финалите на Суперкупата.

— Погледнете само — заговорих. — Там е целият ни живот, всички места, които сме посещавали. И сега го напускаме. Нищо ли не изпитвате?

— Малко съм развълнувана — призна Джеси. — И натъжена. Но не много.

— И аз не съм натъжен — съгласи се Хари. — Там не ми остана нищо, освен да остарея и да умра.

— Все още можеш да умреш — подхвърлих. — Постъпваш на военна служба.

— Да, но няма да умра стар — рече Хари. — Ще получа втора възможност да си ида млад и да оставя след себе си красив труп. Вече бях изгубил надежда в предишния си живот.

— Колко романтично — засмя се Джеси.

— Права си — съгласи се Хари.

— Чуйте — казах. — Потегляме.

От уредбата в театъра се чуваше разговорът между екипажите на „Хенри Хъдсън“ и Колониалната станция, обменяха си информация. Последва слаб тътен и подът се разтресе.

— Двигателите — каза Хари. Двамата с Джеси кимнахме.

Малко след това Земята започна да се смалява и макар че все още беше яркосиня и красива, заемаше все по-малка част от екрана. В залата се възцари тишина. Погледнах към Хари — нетипично за него, той мълчеше. По бузата на Джеси се търкулна сълза.

— Ей — казах и я хванах за ръката. — Нали каза, че не си много тъжна?

Тя се усмихна и също ме стисна за ръката.

— Така е — рече пресипнало. — Не съм много тъжна. Но все пак… все пак…

Поседяхме още малко. Наблюдавахме как всичко, което сме познавали някога, се смалява на екрана.

Бях настроил ПИА да ме събуди в шест и той го направи с музика през миниатюрните си говорители — постепенно я усили. Изключих го, смъкнах се от койката и се зарових в гардероба за кърпа. Не можах да намеря и светнах лампата. В гардероба висяха униформите за мен и Лион — небесносин спортен екип, горнище и долнище, по две ризи, чорапи и обувки. Изглежда, на кораба не се очакваше да носим парадна униформа. Облякох фланела и долнището на анцуга, взех кърпата, която също висеше в гардероба, и тръгнах по коридора към душа.

Когато се върнах, Лион още спеше. Сложих си горнището и добавих чорапи и обувки, за да е пълен екипът — бях готов за тичане или каквото ми предстоеше. Но първо смятах да закуся. На излизане побутнах Лион — може да беше досадник, но и досадниците ядат. Попитах го няма ли да закусва.

— К’во? — изсумтя сънено той. — Не. Остави ме на мира.

— Сигурен ли си? Помниш какво казаха за закуската. Тя е най-важното ядене за деня. Ставай. Нужна ти е енергия.

Лион изръмжа гневно:

— Майка ми почина преди трийсет години и доколкото ми е известно, не се е преродила в твоето тяло. Тъй че върви по дяволите и ме остави да спя.

Колко мило!

— Твоя воля — рекох. — Ще се върна след закуска.