Джон Скалзи - Войната на старците

Джеси ме дръпна за ръкава и посочи надясно. В тясно сепаре зърнах нещо синкаво и с пипала — държеше напитка, наподобяваща мартини. Сръгах Хари и той също извърна глава нататък, което предизвика раздразнението на по-близкия апаратчик.

— Това е гехаар — каза Хари. — Мисля, че хапва телешка плешка. Отвратително. — Той се изкиска. Гехаарите бяха едни от първите същества, с които се бяхме срещнали на космическата сцена, още във времената, преди Колониалният съюз да наложи монопол върху космическите пътешествия. Приятни същества, само дето ядат, като инжектират храната с киселина от пипалата си, а после буквално сърбат получената лигава смес. Гадост.

Но на Хари не му пукаше. Току-що бе видял на живо първия си извънземен.

Бясното търчане най-сетне приключи, когато приближихме терминал със светещия надпис „«Хенри Хъдсън» — вход за новобранци“. Групата с облекчение се настани на свободните седалки, а двамата апаратчици отидоха да разговарят с колонистите на пост при вратата. Хари, който, изглежда, не умееше да сдържа любопитството си, отиде до прозореца, за да потърси кораба, който предстоеше да ни вземе. Ние с Джеси се надигнахме предпазливо и последвахме примера му. Малък информационен монитор на стената ни помогна да се ориентираме.

Естествено „Хенри Хъдсън“ не беше скачен със станцията — не е лесно да накараш междузвезден кораб с тегло стотици хиляди тонове да се върти в синхрон с космическа станция. Подобно на транспортните колониални кораби, той поддържаше разумна дистанция, а припасите и хората се прехвърляха на борда му с помощта на совалки и влекачи. За разлика от масивната неестетична, наподобяваща велосипедно колело конструкция на колониалните кораби, „Хъдсън“ имаше издължена елегантна форма. Споменах това на Хари и той поясни:

— Защото непрестанно поддържа изкуствена гравитация. Какво поле само! Направо да се шашнеш.

— Какво толкова, нали и на платформата имаше изкуствена гравитация? — попита Джеси.

— Така е — потвърди Хари. — Колкото по-високо се изкачваме, толкова по-силно действат гравигенераторите на платформата.

— И каква е разликата при кораба? — попита Джеси.

— В степента на трудност — отвърна Хари. — Необходима е страшно много енергия, за да се създаде гравитационно поле с подобни размери, тъй като тя нараства експоненциално на радиуса на полето. Нищо чудно вместо едно, да са генерирали множество по-малки полета. Но дори тогава за подсигуряване на гравиполе на площ колкото платформата ще е нужна енергия, равна на месечното потребление на твоето родно градче.

— Не съм съвсем сигурна — поклати глава Джеси. — Аз съм от Сан Антонио.

— Хубаво де. Неговото родно градче тогава. — Хари забоде палец в гърдите ми. — Въпросът е, че това е страхотно прахосване на енергия, след като е много по-лесно и неизчислимо по-евтино да построиш колело, да му придадеш въртеливо движение и да напъхаш хората и техниката по края. Завъртиш ли го, са необходими съвсем минимални усилия за поддържане на въртенето. А както казах, в сравнение с него гравиполето поглъща чудовищни количества енергия. — Той посочи „Хенри Хъдсън“. — Виждате ли онази совалка до кораба? Ако я използвам за скала, мога да изчисля, че „Хъдсън“ е дълъг 800 фута, широк 200 и висок 150. Създаването на единно гравитационно поле около това бебче наистина ще затъмни светлините на Сан Антонио. Дори множествените полета ще гълтат енергията като пясъци водни капки. Така че или разполагат с енергиен източник, който е в състояние да поддържа изкуствена гравитация и същевременно да захранва собствените системи на кораба, като двигатели и биоподдръжка, или са открили нов, нискоенергиен начин за създаване на гравитация.

— Но със сигурност не е евтин — казах и посочих транспортния кораб вдясно от „Хенри Хъдсън“. — Погледнете колониалния кораб. Има формата на колело. Станцията също се върти.

— Явно колонистите запазват най-добрите си открития за военните — каза Джеси. — А този кораб е предназначен за новобранци. Хари, започвам да си мисля, че си прав. Изобщо нямаме представа с какво се захващаме.

Хари се ухили, обърна се и плъзна поглед към „Хенри Хъдсън“ — все пак станцията бавно се въртеше.

— Обичам, когато хората идват на моя акъл.

Апаратчиците се върнаха и ни накараха да се подредим на опашка пред входа на терминала. На влизане показвахме личните си карти на дежурния офицер, който ни проверяваше по списък, а помощникът му ни раздаваше електронни бележници.