Мики Спилейн - Търговци на смърт

— Помогнаха ми малко, но заедно с това са и объркващи. Нашият човек си слага перука и мустаци, затова само по снимките е трудно да се установи някакво сходство.

— Въобще не съм смятал, че ще постъпи иначе. След като ти излезе, аз направих още няколко снимки, но ги ретуширах с коса и лицева маскировка. Искаш ли да ги вземеш със себе си?

— Нека да ускорим нещата. Намери човек да ги занесе на Чарли Корбинет. Той знае какво да прави с тях. Заеми се веднага с това.

— Дадено. Да имаш нужда от нещо?

— Само от сън. Ще ти се обадя утре сутринта. Оставих телефона на мястото му и започнах да си приготвям леглото. Проверих джобовете на сакото си, преди да го сваля. В десния джоб открих кървавочервения рубин и го сложих на нощното шкафче. Все още не можех да разбера как го крепеше на пъпа си.

Събудих се от дъжда, чукащ по прозореца и влизащ в стаята като фин спрей през отвора над перваза. Беше пладне, но небето бе тъмносиво и поглъщаше върховете на небостъргачите, сякаш се канеше да ги разтвори в нищото, преди още да ги беше смляло.

Останах да лежа няколко минути, опитвайки се да съживя мисълта, която ме събуди. Бе дошла от най-дълбоките складове на паметта ми и поискала моментално разпознаване от съзнанието ми, след това си бе отишла, преди да мога да сложа ръка върху нея, и се бе загнездила в подсъзнанието ми като невидим дразнител. Спомнях си само лицето на Малкълм Таръс, което ми се хилеше. Дори не се хилеше, а ми се присмиваше с беззвучен презрителен смях.

Понякога ставаше точно така. Знаех, че убегналата мисъл бе краят на нишката, която можеше да ме доведе до него. Някъде тази мисъл ми бе предложена и аз я бях отхвърлил. Беше дошла и си отишла за един кратък миг, уловена в един непроизволен сетивен процес, но загубена след това в сферата на несъзнаваното, която се откриваше на съзнанието само когато върху нея не се упражняваше контрол.

Изтъркалях се от леглото, обръснах се и се облякох, след това слязох долу за едно кафе. Когато допих кафето, влязох в една телефонна кабина и се обадих на Дик Галагър. Той бе получил вече ретушираните копия от снимката на Таръс и ги бе разпратил, но поне засега все още не можеше да се похвали с никакъв резултат.

Чарли Корбинет също нямаше какво да добави към това, което ми бе казал вчера, освен предупреждението, че из въздуха се носи нещо ново, отнасящо се до разследванията на сенатската комисия по дейността на Мартин Грейди. Не знаеше все още за какво точно става дума, но слуховете намекваха, че комисията разполагала с някакъв нов материал за работа. Не се тревожех за Грейди, който можеше да се защити и сам, затова благодарих на Чарли и затворих слушалката.

Върнах се на рецепцията и взех оставения от Ърни пакет, разписах се, че съм го получил, и започнах да разучавам миниатюрното записващо устройство, монтирано под тънка огледална повърхност. Лени щеше да има подобно устройство, когато се окажеше в хотела, и щеше да запише всичко, което сметне за полезно. Разчитахме на случая, но трябваше да се погрижим за всички възможни канали на информация.

От щанда за вестници си взех сутрешното издание и го прегледах набързо. На първа страница имаше снимка на тялото, проснало се на паважа пред Стейси. Случаят бе описан като самоубийство. Един отчаян и болен безработен по някакъв начин се качил незабелязано на покрива на хотела и останал там, докато насъбере достатъчно кураж, за да скочи. Без малко щял да улучи няколко разхождащи се долу хора.

За другия мъж се казваше, че умрял при нещастен случай, докато поправял телевизора. Обяснението бе кратко и достатъчно мъгляво, за да предизвика нечие любопитство. Макар и да споменаваха името му, в статията не се казваше нищо за това, че е лежал в затвора. Службата за безопасност се бе погрижила за пълно прикритие и беше съвършено изключено някой да се заинтересува повече от случая. Дори тези, които присъстваха в стаята, когато бе направен опитът за покушение върху живота на Тейш, едва ли бяха разбрали какво се бе случило. Всичко се разви толкова бързо, че вниманието им бе концентрирано някъде другаде. При създадените, обстоятелства напълно естествено беше да ги помолят да освободят стаята. Нямаше нужда да им напомнят, че колкото по-малко се говори за това, толкова по-добре. Този тип хора бяха склонни да казват само това, което им е наредено да казват, и не предлагаха никаква информация безплатно.

Макар да прегледах внимателно всички страници на вестника, не можах да открия дори и най-малкия намек за смъртта на Лили Торней. Тя беше живяла и умряла анонимно. Смъртта й бе погребана в полицейските досиета и в случай че разследванията по убийството й продължаха, пак нямаше да се напише нищо за нея, с изключение може би на кратко съобщение за семейството й, ако имаше такова.