Мики Спилейн - Търговци на смърт

Всеки, който влизаше във фоайето, биваше насочван в една или друга посока в зависимост от това, дали беше поканен на приема или не. Един червен кадифен шнур покрай дебел килим водеше до първата врата, където двама усмихнати млади мъже в смокинги проверяваха поканите, откъсваха по едно ъгълче, за да видят дали са истински — с оцветен вътрешен слой, — след това те пускаха да влезеш за следващата проверка.

Хората от Вашингтон бяха взели работата си на сериозно и не искаха да се излагат на рискове. Дори не се опитвах да се промъкна. Обикаляхме заедно с Хари из фоайето, открихме телефонните кабини, влязох в една от тях и повиках централата. Телефонистът ме свърза с рецепцията и когато помолих уморения администратор да повика на телефона най-близкия униформен полицай, той едва не изхълца. През стъклената врата можех да го видя как маха на едно от ченгетата и му дава слушалката.

— Говори патрулен полицай Дилейни — каза той. — Кой е на телефона?

— Казвам се Мен. Нося един пакет за лейтенант Галагър, който той очаква. Как, по дяволите, мога да му го дам?

— Точно сега той е зает и…

— Знам, че е зает, но искаше да получи този пакет. Може ли да го повикате във фоайето, за да му го връча? Задачата е служебна, не лична, и той ще оцени съобразителността ви.

Това реши нещата. Полицаят каза, че ще му предаде съобщението, а аз допълних, че ще бъда на рецепцията след няколко минути. Вместо да почакам, затворих слушалката, когато полицаят сложи своята, кимнах на Хари да ме последва и тръгнах след полицая към противоположната страна на помещението. Той поговори с някакъв цивилен и изчезна в стаята.

Не се забави много. Дик се показа зад гърба му и когато ме видя, ми махна с ръка да отида при него. Гардът се намръщи, но все пак ни пусна да минем. Подадох плика на Дик.

— Тук е нашето момче Малкълм Таръс.

Той извади снимките, прегледа листа със сведения, който Ърни бе прикрепил към тях, и се ухили.

— Ще ги занеса в офиса. Един от моите хора ще се погрижи за разпространението им. Кажи ми нещо… федералните агенти имат ли копие от тези снимки?

— Засега не.

— Това сигурно ще ги разгневи малко.

— Тяхна си работа. Сега ще ми направиш ли ответна услуга…

— Да, знам. Искаш да се срещнеш с Негово царско величество. Ако попаднеш в някоя неприятност, си измисли добра лъжа. Има един служебен вход, през който се опита да влезе един репортер. Ще минеш през него и аз не съм те виждал въобще. Отсега нататък дори не те познавам. — Той изгледа Хари и попита: — Приятелят ти наред ли е?

— Нямаше да е с мен, ако не е наред.

— Погребението му е за твоя сметка, Тайгър. Заобиколихме централната секция и стигнахме до една странична врата, влязохме през нея и се оказахме сред политическите светила на деня — чисто и безболезнено. Поне засега.

По-голямата част от присъстващите се бяха стълпили в другия край на салона, групирайки се постепенно в по-малки компании от по четири-пет човека. Бяха започнали вечната игра на международната дипломация — с фалшиви усмивки на лицата си и коктейли в ръцете, като се опитваха да скрият очевидния факт, че тук ставаше дума за държавни въпроси.

Официалната част бе приключила. Сега идваше времето на забавленията и изисканите тънкости. В тълпа, подобна на тази, можеше да се случи всичко. Казах на Хари да си вземе една чаша и да обикаля наоколо, но да не се отдалечава от Тейш Ел Абин и Сарим Шей, който бе окупирал един от ъглите, водейки непринуден разговор с половин дузина светски знаменитости. Вей Лока се намираше на няколко крачки от него, обкръжена от очаровани от прелестите й мъже на различна възраст, изцяло пленени от свежата ориенталска хубавица. Мисълта, че делеше леглото си с Тейш, беше противна сама по себе си, но в света на властта и парите някои жени бяха способни и на по-големи подвизи.

Закъснелите влизаха през една от охраняваните врати и аз се присъединих към тях и тръгнах към главната група, опитвайки се да измисля начин да се озова по-близо до почетния гост на приема, без да се хвърлям в очите на някого. Знаех прекрасно, че помещението е пълно с агенти, а и доста хора ме познаваха по лице. Щяха да ми вгорчат живота, ако ме засечаха, така че трябваше да разчитам на късмета си. Едно от предимствата на положението ми бе, че се намирах вече в тази великосветска компания, така че те трябваше да предположат, че съм получил разрешение от достатъчно висока инстанция.

Двама от новопристигналите бяха от сенатската комисия по международните отношения, следвани от един сенатор от Средния Запад и един нюйоркски съветник. Познавах ги всичките и се обърнах настрани, докато отминаха. Зад тях се носеше някакъв забележителен тип с оформена в квадрат брада и стърчащи мустаци, след това в помещението влязоха няколко души от ООН, които бях виждал и преди. Залепих се точно зад тях.