Мики Спилейн - Търговци на смърт

— За какво става дума всъщност, за официална покана да присъстваш на вечерята в негова чест ли?

— Точно така.

— Звучи интересно. Ще можеш ли да намериш една и за мен?

— Защо ти е?

Ухилих му се и допих кафето.

— Познавам няколко издателя, които с удоволствие ще отпечатат неговата история. Чувам, че довел със себе си едно прелестно пиленце.

— Прелестна неприятност. Не съм виждал досега човек, който да може да се оправя с жените.

— Как мога да бъда поканен, Дик?

— Въобще не можеш, старче. Всяка покана е номерирана и ще бъде сверявана с официалния списък.

— Кой отговаря за това?

— Да не мислиш, че момчетата от Вашингтон ще ни доверят тази работа. По дяволите, един от техните хора ще се заеме с това. А можеш ли да ми кажеш като какъв ще бъдеш представен там? Не мислех, че си тръгнал да правиш политическа кариера.

— Политиката ме интригува — казах аз.

— Да, разбира се. И мен също. Ходиш на коктейли, ядеш розови сандвичи, стискаш хилави ръце и говориш празни приказки. Въздух под налягане! Но този прием се очертава да бъде нещо особено.

Поклатих недоумяващо глава.

— Тейш Ел Абин ще се види за първи път по телевизията. Ще транслират в новините петминутната му реч пред комитета по посрещането, след това ще отделят двайсет минути по вътрешната телевизионна мрежа за отразяване на пристигането му. Никой няма да види предаването освен хората на рецепцията. Изкуствена работа, но това ще го направи щастлив. Телевизионните компании не се интересуват от него, затова момчетата решиха проблема по този начин.

— Бързо мислят. Чия е идеята?

— На сержант Андерсън, от четвърти участък. Да не мислиш, че яйцеглавите от държавния департамент ще стигнат до подобна идея?

— Те са прекалени реалисти. Виж какво, ще се опитам да си издействам една покана.

— Не си губи напразно времето.

— Няма — уверих го аз. — Между другото, чувал ли си някога за Малкълм Таръс?

Той ме изгледа с една комична усмивка, която можеше да означава всичко. Накрая каза:

— Не плащаш, за да получаваш официална информация, нали?

— Не съм длъжен да плащам.

— Да, чувал съм за него.

— Само напоследък — ухилих се аз. Нямаше нужда да внимава с мен и го знаеше.

— Да, напоследък. Описанието му е предадено по всички участъци.

— Едва ли съответства повече на външността му — съобщих му аз.

Той почака да довърша мисълта си, без да престава да се хили.

— Така ли?

— Искаш ли една ясна снимка на Малкълм, която би могла да ти свърши по-добра работа?

— Кога?

— Може би ще успея да ти я доставя още тази вечер.

— Не ме разиграваш, нали?

— Автентична е. Отговаря напълно на описанието му. Ако искаш, мога да ти представя трима свидетели, които ще потвърдят думите ми.

Дик се облегна на масата и се втренчи в мен със сериозно лице.

— Нямам нищо против, Тайгър. Предполагам, че знаеш всички подробности за това, което става, така че няма нужда да ти обяснявам как стоят нещата.

— Знам.

— О’кей, в такъв случай ще я пуснем в обращение и ще се опитаме да опънем мрежата. Това момче се намира на първо място в списъка на търсените и ако ни излезеш насреща с подобна информация, може би ще успеем да го спипаме. Предполага се, че е в този район, и вече получихме съответните директиви. От Вашингтон изпратиха най-добрите си момчета да работят с нас, но не разполагаме с никакъв приличен материал, за който да се захванем.

— Ще го имате.

— Тогава ще почакам.

Поръчахме по още едно кафе, преди да напуснем заведението, и помолих Дик да ме остави на няколко квартала от лабораторията на Ърни Бентли. Извървях останалия път пеша. Върджил Адамс беше доставил бразилските фотографии на Таръс и Ърни вече бе направил няколко дубликата и ми ги бе оставил в специален плик.

Петнайсет минути след като бях пристигнал, дойде малкият Хари и се подложи на химическа обработка. Ърни избели тена на лицето му, облече го в тъмен костюм, направи му нова прическа и му залепи мустаци. Човек трудно можеше да познае в Хари увития в тюрбан бедуин, направил заедно с мен посещение на Куин. Само за да се уверя, че той няма да бъде изкушен от демонстрирането на скритата си враждебност по отношение на шейха, който бе убил няколко души от неговото семейство, аз го претърсих, измъкнах тънкия нож от ръкава му и го оставих насаме с Ърни. Хари се ухили покорно и не каза нито дума, след това тръгна с мен към хотела, където се преоблякох според случая.

Стейси бе един от най-новите хотели, висок и масивен, подобен на обелиск в някое старо гробище. Издигаше се гордо в центъра на Манхатън като нахално момче, което изтиква старите жители и ги предизвиква да направят нещо, с което да демонстрират правото си на живот. Паркингът беше претъпкан с лимузини с дипломатически номера на броните си, което означаваше абсолютна досада за полицаите. От такситата излизаха помпозни знаменитости. От двете страни на улицата се бяха подредили униформени патрулни полицаи и няколко конни сержанта яздеха по протежение на тротоара, като заставяха таксиметровите шофьори да изчистят по-бързо района. Отстрани няколко моторизирани ченгета бяха готови всеки момент да се притекат на помощ в случай че възникне нужда от тях. Любопитната тълпа, привлечена от шоуто, вероятно гъмжеше от цивилни полицаи, но аз успях да различа само две-три познати лица.