Мики Спилейн - Кървав изгрев

— Какво стана?

— Тя е в „Шривспорт“, със сигурност. Най-вероятно е имала някаква дегизировка. Сигурно тъмна перука и, естествено, се е записала под лъжливо име. Твърде елементарно, но нашите хора са се хванали…

Три жени отговарят на описанието: Робъртс — в номер 511, Хопкинс — в номер 300 и Грейс — в номер 434. Наблюдават я отвън и които и да са ТЕ, два пъти стреляха по мен. Извиках пожарната, дойде и полиция, така че мястото ще се охранява известно време. Няма да допуснат никой да влиза или излиза, особено — мъже, затова искам да отидеш ти…

Тя кимна.

— Запиши се като сега пристигнала в града и виж дали ще можеш да се добереш до трите. Ще я разпознаеш, като я видиш.

— Сигурен ли си, че този, който наблюдава, също не е жена?

— Предполагам, че не е. Ако е жена, няма да е по-бърза от теб. Ще те прикривам отвън и ако измисля как да вляза — идвам.

— Картинката е ясна. Сега можеш да се обърнеш.

Вече облечена, за тези няколко минути бе направила нещо с косата и с формата на лицето, което я правеше идеалната обитателка на подобен хотел за жени. Бе сменила пелерината и сакото на костюма, а заедно с това бяха изчезнали хубостта и предизвикателството, които си бяха чист секс, наричан от някои женственост… Отново по невероятен начин бе придобила „мишата“ си външност.

— Трябвало е да станеш актриса — отбелязах с лека възхита.

— Бях…

— Тогава защо си започнала играта на пистолети?

Тя се усмихна, дойде до мен и леко ме потупа по бузата.

— Дълга история, Тайгър. Ще ми бъде приятно да ти я разкажа някога, когато бъдем само двамата, без „ПЛАТОН“…

— Искам да я чуя! — настоях.

Усмивката й бавно изчезна и тя каза:

— Някакви специални инструкции?

— Не се излагай на никаква опасност! Запомни! Аз ще съм наблизо. Виж дали ще можеш да изведеш Соня Девъл оттам, без да те забележат. Трябва да има и други изходи в тази сграда.

— Ще се справя.

— Знаеш ли някое сигурно място, където да я отведеш?

— Може би е по-добре ти да го подбереш.

Грабнах парче хартия и надрасках адреса на една къща. Ползвал съм я и преди в забутана част на града. Собственикът си падаше по парите на Мартин Грейди. Добавих парола с моя знак и код за допуск. Дадох й листчето.

— Просто дай това на човека.

Тя взе бележката, сгъна я, пъхна я между гърдите си и кимна.

— Тръгни пет минути след мен — казах.

— Добре.

Долу във фоайето взех вестник и го прегледах, за да мине време. Но забелязах на втора страница огромно заглавие — „Гейбън Мартрел“. Бил откаран в централната градска болница с леки гастритни болки и там го държали под наблюдение.

Прочетох отново внимателно съобщението, но то не ми казваше нищо повече от банално резюме, като за пресата.

Да държат Мартрел в болница бе хитроват начин да го поставят под по-надежден и постоянен контрол. Така бе под наблюдение и на полицейските служби, не само на специалните.

Но можеше да се окаже и нещо друго.

Измъкнах една монета от джоба и изрових от грамадата имена в главата си телефонния номер на „Томас Уотфорд — импорт-експорт“, и набрах номера.

Представих се на някакъв мъжки глас, а сетне Уотфорд взе слушалката. Гласът му бе доста предпазлив:

— Какво искаш, Мен?

— Информация.

— Тогава предлагам да дойдеш тук.

— Твоята опашка май ме е загубила… Тихо изруга.

— Аутопсията е доказала убийството на Бил Копли, нали?

— Искаме да говорим с теб за това.

— Без съмнение. Първо искам информация. — И след като той не отговори, продължих: — Как беше отровен Мартрел?

— Тайгър…

— Слушай, приятелче, аз съм този, който ви „даде“ Копли. Липсва ви мотивът, с изключение на това, че ви подхвърлих някаква връзка с Мартрел. Кажи ми, каквото искам, и може би ще ви дам една идея накъде да ровите в това разследване…

— Върви по дяволите, Мен!

— Хич не се опитвай да проследиш обаждането. След тридесет секунди вече няма да съм тук. Отговори ми!

На него му трябваха само няколко.

— Някой се е добрал до храната му. А нямаме никакви следи, с изключение на това, че келнерът от руум-сървиза е спрял за малко, за да упъти двама гости, които не сме идентифицирали. Безспорен опит за ликвидиране с отрова.

— Как е той?

— Мартрел ще живее. Да те чуем и теб, Тайгър.

— Сега нямам време — отсякох и затворих телефона. Отне ми само 15 минути, за да се върна до „Шривспорт“. Последните пожарни коли се изтегляха. Оставаха червен седан с шефа на отделението и шофьора му, заедно с две патрулни коли. Единият полицай говореше с група хора — търсеше свидетели, но не успяваше да намери. Почти винаги този, който се е обадил на пожарната, стои отстрани и наблюдава действията, затова бях сигурен, че всички наоколо ще бъдат разпитвани. Е, аз ги подредих така, но се налагаше.