Георги Спиров - Аз, детективът-нобелист

И докато си мислех за това превъзходно качество на моя приятел и съдружник, интуицията ми явно проработи, защото съвсем механично, без никаква конкретна идея, подчертах точка седма и написах срещу нея грамадна въпросителна. После, все тъй напосоки, попитах в „Лойд“ за колко са застраховани корабите на „Касталдо“. Заекваща от негодувание брокерка (дори не се сети да каже, че това е поверителна информация) ми съобщи, че „тези парвенюта въобще не ни потърсиха, а станаха клиенти на някакво панамско презастрахователно дружество!“

Знаех тоя номер за легално заобикаляне на задължителните застраховки — премиите са символични, а полиците са така съставени, че винаги може да се намери пролука и да не се плати обезщетението. На пръв поглед е безсмислено, но нали постоянно се намират желаещи да си сложат главата в торбата заради рискови свръхпечалби, затова и бизнесът на тия дружества е дребен, но сигурен. Сега вече знаех какво да поръчам на Фил и му се обадих да разбере колко междузвездни курса са направили корабите на „Касталдо“. Оказа се, че вече е проверил и резултатът ме хвърли в още по-голямо изумление:

— Искаш да кажеш, че до вчера са направили трийсет и две разходки до Седемте звезди и обратно, и не си изгубил нито един кораб?!

— Да, но защо се чудиш?

— Слушай, човече, вероятността за това е същата, като да пикаеш от спътник и да улучиш комина на Овалния кабинет!

— Я ми се махай от главата, щото пратих Хю да разрови мравуняка, а от два часа не ми се е обаждал. И без това от твоите премъдрости нищо не разбирам.

И аз нищо не разбирах. При тази несигурна настройка, досега от седемте ни ахронара поне два-три трябваше да са се размазали в доатомно състояние из безвремието…

Според тогавашния „Бедекер“, в „Колосал Хайтауър“ имало 131 бара, но в случая този реномиран пътеводител просто лъжеше. Който си направеше труда да прочете раздела за най-високата сграда в Сан Франциско, нямаше да намери и дума за бар „Чейен“. Но в интерес на истината трябва да се каже също, че на Оливър Чедуик пенсията му беше достатъчно голяма и той въртеше бара колкото да не стои със скръстени ръце, затова се бе постарал случайни навлеци да не му досаждат. В „Чейен“ можеше да се попадне по два начина, но и двата не бяха за слабонервни. От аварийната стълба трябваше да минеш по халтаво мостче над бездънната вентилационна шахта, а като излезеш от клетката на товарния асансьор на 95-о ниво, пред очите ти първо попадаше знакът „Опасно — радиоактивност!“

Това обаче бе само за стряскане на евентуалните заблудени овци, защото открай време пожарникарите са забранили в небостъргачите да се правят вентилационни шахти, а и внасянето на радиационни източници в обществени сгради не е позволено. Така че мостчето висеше на педя над залепената за пода холограма, а предупредителни стикери самият Оливър си имаше предостатъчно от времето, когато е бил корабен механик. Всичко това, естествено, не оправдава съставителите на „Бедекер“, но позволяваше на Стария Чеди да си живее спокойно и да не си дава много зор в бара. Клиенти му бяха чиновниците от близките етажи и все по-оредяващите ветерани на забравената вече „Оверсън мидуест“.

Както всяка млада и амбициозна компания, „Касталдо“ бе наела офиси в най-престижното здание на града. Хю Морисън обиколи 91-во ниво с напразната надежда да види някое познато име по вратите (имена въобще нямаше, само номера) и както никога влезе откъм стълбата. Винаги идваше тук със свито сърце, защото Стария Чеди не понасяше никакви куки и дори почти бащинската му привързаност към някогашния стажант-пилот от „Кайахога“ не би надделяла на тази неприязън. Домакинът обаче му отправи обичайната си крива усмивка и Хю облекчено пристъпи навътре.

— Нещо май си сбъркал вратите?

— Реших да си проверя нервите, дали не ме е хванал страх от високото — измъкна се детективът. — Какво ново?

— Нищо хубаво — кисело отвърна Чедуик, докато разбъркваше обичайния „Двоен Чейен“ за Хю. — Куция Фред пак стачкува.

— Не думай! И какво си е наумил този път?

— Че дискриминирам съдомиячката, представи си!

Когато „Чейен“ гръмнал, в единствения останал херметичен отсек били само Чедуик и Фред, тогава все още с нормална походка. В аварийния шкаф имало предостатъчно кислород и провизии, но липсвала каквато и да било енергия и Чедуик бил на път да се мумифицира от студ. Тогава Фред включил батериите си към калорифера в помещението и когато спасителният кораб ги открил, човекът бил на косъм от бялата смърт, а роботът — в кома. Чедуик бързо се възстановил, но с Фред нещата били по-сложни. Енергийният глад не само му повредил управлението на моториката, но и разбутал програмите му за логически операции и общуване. Нещастникът вече бил на път към лабораторията за рециклиране, когато адвокатът на Чедуик го открил и го изискал като част от обезщетението. Старият Чеди стоически изтърпяваше периодичните му пристъпи и дума не даваше да се изрече за препрограмиране.