Мина Спиридонова - Утринта на просветлението

Тя спря, когато ме видя да идвам и повдигна вежди. Изчака ме да се приближа. Беше леко облечена.

— Видях Ледин, докато се прибираше и бях почти сигурна, че ще те видя. Хайде с мен.

Поклатих глава.

— Молианис ще празнува, забрави ли?

Тя се усмихна криво.

— Не можах. Цял ден ме преследват прислужнички с рокли в ръце. Познай кого търсеха.

Огледах я. Тя се усмихна и протегна ръка към меча на колана ми.

— Така ще ти е студено — казах й. Пак това чувство.

Тя ме придърпа и ме притисна силно.

— Нещо друго? — Пламъчетата в очите й се събудиха.

Прегърна ме и ме целуна. Аз се забравих и почти я повалих на пода. Шепотът й ме подлудяваше. Изведнъж се изви вятър. Лек като милувка, почти недоловим. Разтреперах се от студа, беше ужасяващ. Откъснах се от нея.

— Не излизай никъде, Афли!

Тя ме огледа и хвана поводите.

— Не тази вечер, Иолдин.

Сграбчих я.

— Чуй ме! Тази вечер нещо ще се случи. Ще настъпи лудост. И студ. Не отивай!

Сестра ми изглеждаше съвсем сериозна. Тя ми вярваше, макар че това, което казах не беше съвсем разумно. През цялото време, докато бях боледувал преди пет години, тя бе стояла до мен. Знаеше, че трябва да ми вярва.

— Добре.

Затичах се към покоите си и качвайки се по стълбите разбрах, че Молианис е болен. Майка ми беше пребледняла от уплаха и се втренчи в мен, когато се изправих до леглото му.

— Няма да те познае, Дин. Не знам какво му стана. Изведнъж извика, че е много студено и припадна. Нищо му нямаше преди малко. А сега…

Надвесих се над него. Той ме погледна. Беше трескав.

— Погледни ги! — Говореше тихо, но съсредоточено. — Ако сега не дойде краят, ще минат много зими, преди отново да се подредят така.

— Седемстотин деведесет и пет по трите константи. — Не знам откъде ми хрумна.

Стори ми се, че погледна някъде по-напред и след малко кимна, но поклати глава, сякаш нещо друго бе видял.

— Скоро. По-близо до нас. Те нищо не разбират. Ще се появи друга.

Бях изпаднал в някакъв унес и отговорих без да мисля.

— Ще ни трябва и онзи, другият. Ох, Туромея, потоците ще се оплетат, дори сега, когато са така отделени…

— Тя знае за нас, Дин. Но ние можем да го направим и без нея… Вярвай ми, Дин, тя ще ме вземе. Аз няма да мога да я отблъсна, тя ще ми дари живот… Дориа или богинята… не мога да разбера…

— Можем да го направим, ще ги накараме да спрат, Мол! Мол!

Той клатеше глава в посока към вратата.

— Те идват! Пак ще ни отделят…

Баща ми влезе и погледна към Молианис, после към мен.

— Нещо става навън. Излезе вятър…

— Длириък, Молианис не е добре.

Аз се сринах на колене. Болеше. Мама се озова до мен и ми помогна да се изправя.

— Махни го оттук. Няма да го понеса пак. — Баща ми ме поведе навън. Не можех да се съпротивлявам, но не можех да повярвам, че ще трябва да го изживея.

— Не го правете, стига… моля…

Чувах виковете на Молианис през затворената врата. Не можех да разбера нищо от чуждия език, на който ми говореше татко. Сгърчих се в ръцете му, бях болен, умирах.

Стените на спалнята ми изглеждаха странни и прозрачни. Ефирни. Нежни, пластични. Не можех да спра да крещя, сякаш някой искаше да отнеме съществото ми без да усетя, но болката бе зашеметяваща. Изправих се с мъка и отворих прозореца за въздух. Нахлу вятърът и се опита да ме повлече навън, за да мога да ги видя. Слънцето залезе в същия миг и на небето остана величествената броеница на Тринадесетте луни, разпрострели се в идеално права линия. Нямаше нито една звезда в припадащия здрач. На всяка природна светлинка бе забранено да отнема дори частица от ярката светлина на нощните светила. Надвесих се през перваза и се оставих на притеглянето. О, ако бях морската шир, щях да се плъзна по цялата земна твърд и отново да се върна в коритото си, прекосил континентите, а после щях да подиря небесата!

Тринадесетте луни на Лирика бяха почти еднакви по големина, но сега бяха подредени в съвършената редица, от най-голямата към най-малката. Бяха пълни. Главата ми се замая, гадеше ми се. Край мен се втурнаха формули и знаци, символи, звуци, лица. Шепот. Женски силуети, усмивки на Тринадесет богини. Подреждах символите пред погледа им, и те най-сетне кимнаха одобрително. Туромея също бе там. Те всички се усмихваха. Колко красива бе тя, като богиня…

Угаснаха, взор и полъх се стопиха. Останаха само вълците да вият в нощта, която нямаше да е нощ, а беззвезден ден. Ден на страдание и лудост. Ръцете на Афлидела ме обгърнаха и ме върнаха от небитието. Натам се бях запътил, към Туромея, за да ме поеме в обятията си. Страдание. Много страдах в този момент и плаках от болката, която се бе върнала, стократно усилена. Тя остана да лежи с мен на пода до сутринта, докато не бях освободен да се предам на треската, от която страдаше Молианис. След това се разболях безпаметно за втори и последен път в живота си.“