Флора Спиър - За любов и чест

— Има ли значение за вас дали съм била със съпруга си снощи или не? — попита тя, като наблюдаваше реакцията му от думите си.

— Да, има голямо значение, но защо — не мога да разбера. Аз бегло ви познавам и не би трябвало да ме интересува.

— Но ние се познаваме отдавна — каза му тя. — Много ме впечатлихте, когато ви видях на сватбата на Джоан. Затова ви познах толкова бързо, когато дойдохте след толкова години. Никога не съм забравяла тъмните ви очи и милия начин, по който се държахте с мен, докато Рудолф бе толкова груб.

— Ройз!

Той си позволи да помилва бузата й, а тя потърка лице в дланта му, наслаждавайки се на допира му.

— Много бих искала да чуя цялата история за всичко, което ви се е случило, след като напуснахте Англия. Сигурна съм, че ще бъде интересно и много романтично. Ще ми разкажете ли?

— В момента не се чувствам способен да говоря. — Той прокара палец по долната й устна и със снишен глас й каза думи, които бяха по-скъпи от всяка милувка за нея: — Веднъж бях влюбен, но в продължение на две години отказвах да си призная. Сега съм по-стар и по-мъдър и знам колко кратък е животът. Не бива да оставам сляп за втори път.

— Никога не съм била обичана истински. Не съм преживявала внимание и мило отношение до мига, в който ти ме целуна онази нощ.

— Тогава не вложих нищо…

— Знам. — Тя се усмихна на спомена си.

— Ако сега те целуна — каза Парис, — ще означава, че съм го направил от сърце.

За негова изненада тя се отдръпна назад и ръката му вече не докосваше лицето й.

— Не тук. Не и когато Рудолф лежи тук непогребан, не и на мястото, където съм била толкова нещастна с него. Джоан изрази желание да посети гроба на Крайспън и ще напуснем Бенингфорд колкото се може по-скоро. Когато бъдем в Хоугстън, сигурно ще се чувствам готова… — тя направи пауза, за да намери верните думи — ще бъда по-отзивчива.

— Ще бъда търпелив — обеща Парис, — въпреки че ще ми бъде трудно.

— Наистина ли, милорд? Това ме ласкае.

Тя го дари с красива усмивка, която бе в контраст с тъмната й вдовишка рокля, но бе бързо прикрита, когато Уил се появи. Той водеше майка си в параклиса, за да се помоли за Рудолф. Зад тях вървеше и Алейн. Без значение колко щастлива бе сега Ройз от факта, че вече е свободна от Рудолф, имаше задължения, които трябваше да бъдат изпълнени, и тя знаеше, че те са важни за Уил. Момчето трябваше да обмисли много неща сега. Тя щеше да направи всичко, което може, за да го улесни, което означаваше, че трябва да скрие чувствата си към Парис в присъствието на новия барон.

— Милорд — Ройз погледна сериозно Парис, — ще дойдете ли с нас в параклиса, или предпочитате да се приберете?

— Ще дойда с вас.

— Колко благородно от ваша страна, сър — каза Уил и спря пред вратата на параклиса, — като се има предвид всичко, което сте преживели по вина на дядо ми.

— Но сега всичко е свършило и ако запазя гнева в себе си, той само ще ме наранява. Време е да забравим.

До края на деня и вечерта Ройз спазваше известна дистанция от Парис. Тя насочи вниманието си към Уил, който бързо вземаше решения и даваше заповеди. Тъй като тя зорко го наблюдаваше, забеляза, че той яде съвсем малко и напусна салона много рано. Ройз реши, че знае къде е отишъл.

Както бе очаквала, намери го в стаята на Джоан. Той бе отворил капаците на прозорците и се взираше в тъмното. Стаята бе осветена само от луната. Ройз се приближи до него, без да каже и дума. Той отбеляза присъствието й с леко отместване на главата.

— Винаги съм вярвал, че тя стои в тази стая по собствено желание — каза той. — Колко жесток е бил дядо ми, като й е позволил да вижда света само през този прозорец.

— Понякога при хубаво време й позволяваше да се разхожда.

— Само с придружител, така че да не може да разговаря с никого. — Гласът на Уил се изпълни с болка. — И само след като ти си молила за позволение. Колко ли ужасни са били тези разходки за нея, след като е знаела, че отново ще се върне тук? А като си помисля, че се възхищавах от Рудолф и исках да бъда като него…

— Ти напусна Бенингфорд, когато бе едва на седем години — напомни му Ройз, — след това си го срещал само няколко пъти, когато той те посещаваше в Болсеворския замък или когато сте се събирали в двора. При тези кратки срещи съм сигурна, че Рудолф е бил очарователен, както само той умее да бъде. Не е имало начин да разбереш истинския му характер.

— В Бенингфорд съм от седем седмици — настояваше Уил. — Защо не съм могъл да разбера положението на майка си?