Никълъс Спаркс: С дъх на канела

Мисля върху отговора, докато седя на хълма и наблюдавам Савана и конете. Спомням си за онази вечер, преди една година, когато се появих в ранчото… но сега тя ми прилича повече на сън.

Продадох монетите много под реалната им цена и на части. Знаех, че колекцията ще премине в ръцете на хора, които никога няма да се грижат за нея така, както татко се грижеше, но въпреки това запазих единствено онзи петак с бика, просто не можех да се разделя с него. Заедно със снимката той беше единственото, останало ми от него, и винаги ги носех със себе си. Стана ми нещо като талисман. Понякога го вадя от джоба и го гледам. Прокарвам пръсти по найлоновото пликче и изведнъж виждам татко да чете Сивия каталог в кабинета си и подушвам миризмата на запържен бекон от кухнята. Това ме кара да се усмихвам и за момент вече не се чувствам толкова самотен.

Но всъщност съм сам и част от мен знае, че винаги ще бъда. Мисля за това, докато наблюдавам Савана и Тим да се връщат в къщата, хванати за ръце. Сплетените им пръсти, погледите им — всичко говори за любовта им един към друг. Трябва да призная, че са хубава двойка. Тим вика Алън и тримата влизат вътре. Чудя се за какво си говорят, докато се прибират у дома, защото съм любопитен за всяка подробност от живота им. Осъзнавам напълно, че не ми влиза в работа, но искам да знам. Бях чул, че Тим е приключил с лечението и хората от града очакваха скоро да се възстанови напълно.

Научих го от местния адвокат, когото посетих при предишното си идване в Ленор. Отидох при него с тлъстия чек и го помолих да го депозира в сметката на Тим. Знаех всичко за адвокатската тайна и бях сигурен, че няма да каже на никого в града. За мен беше много важно Савана да не разбере какво съм направил. Във всеки брак има място само за двама.

Помолих адвоката да ме държи в течение и през изтеклата година говорих с него няколко пъти. От него разбрах, че когато съобщил на Савана, че клиентът му иска да остане анонимен и съобщил сумата, тя се разплакала. Каза ми, че само след седмица завела Тим в Медицинския център „Андерсън“ и той се оказал идеалният кандидат за новата лечебна програма с ваксината, която щяла да стартира същия ноември. Преди да влезе в програмата, преминал курс на лечение с биохимиотерапия и терапия с имуностимулатори. Докторите още тогава били оптимистично настроени относно крайните резултати от лечението. Според тях имало реална възможност да се справят с раковите клетки в белия дроб. Два месеца по-късно той ме намери по телефона в Германия и ми каза, че лечението се оказало по-успешно от очакваното и на практика сега Тим бил в ремисия.

Никой не гарантираше, че ще живее до дълбока старост, но имаше шанс, а това беше всичко, на което се надявах. Исках да бъдат щастливи, исках тя да бъде щастлива. И от това, което виждах днес, желанието ми се бе сбъднало. Трябваше да дойда, трябваше да се уверя, че съм взел правилното решение, като продадох монетите за лечението на Тим, че съм постъпил правилно, като не й се обадих повече. Сега знаех, че е така.

Продадох колекцията, защото накрая разбрах какво значи да обичаш истински. Тим ми каза — и ми показа — че любовта означава да мислиш за щастието на другия повече отколкото за себе си, без значение колко болезнени могат да бъдат решенията. Тогава си бях тръгнал, твърдо убеден в правотата на думите му. Но да постъпваш правилно не е толкова лесно. Сега живея с чувството, че нещо в живота ми липсва, че дните ми не са пълноценни. Знам, че чувствата ми към Савана няма никога да се променят, и винаги ще се питам дали съм постъпил правилно.

И понякога, без да искам, си мисля, че и Савана чувства същото. И това обяснява защо дойдох отново в Ленор.

Взирам се в ранчото, а слънцето вече напуска хоризонта. Тази вечер е първата от пълнолунието, това означава, че спомените отново ще ме завладеят. Винаги идват. Притаявам дъх. Луната изплува бавно от хоризонта и около нея затрептява мека млечна светлина. Тя мята сребърен ореол върху короните на дърветата. Сладко-горчивите спомени нахлуват в съзнанието ми, но аз не свалям очи от ранчото.

Дълго време чакам напразно. Луната продължава да изкачва невидимата дъга по небосклона и скоро светлините на къщата започват да гаснат една по една. Продължавам да се взирам тревожно във вратата на къщата и се моля за невъзможното. Знам, че няма да се появи, но не мога да си наложа да стана и да си тръгна. Дишам бавно и дълбоко, опитвам се да я измъкна от дома със силата на мисълта.