Никълъс Спаркс: С дъх на канела

Тя изглежда усети втренчения в гърба си поглед, обърна глава и ме погледна през рамо. Помислих, че ще затръшне вратата или ще наметне нещо, но не стана така. Тя улови погледа ми и го задържа. Искаше да продължа да я гледам. После бавно се обърна към мен.

Ние останахме загледани един в друг през огледалото, разделени единствено от тесния коридор. Устните й се разделиха леко, брадичката й щръкна нагоре. И хиляда години да живея, никога няма да забравя колко красива беше в този момент. Исках да прекося коридора и да я взема в ръцете си, убеден, че ме желае толкова, колкото и аз нея. Но изведнъж ме прониза мисълта, че един ден ще ме мрази заради това, което сега изгаряше душите ни, и останах на място.

Савана, която ме познаваше по-добре от всеки друг, наведе поглед, достигнала внезапно до същата мисъл. Обърна се в момента, когато външната врата се отвори с трясък и един крясък прониза тъмнината.

Алън…

Обърнах се и хукнах към всекидневната. Алън вече изчезваше към кухнята.

Вратичките на шкафовете започнаха да се отварят и затварят с трясък, а той виеше, сякаш умираше. Миг след това Савана изтича покрай мен, напълно облечена.

— Алън, идвам! — извика като обезумяла тя. — Всичко ще бъде наред!

Той продължи да вие и вратичките продължиха да се тряскат.

— Мога ли да помогна? — извиках след нея.

— Не — бързо заклати глава тя. — Сама ще се справя. Често се връща така от болницата.

Тя влезе в кухнята и започна да го утешава с мили думи.

Крясъците на Алън и тряскането на вратичките я заглушаваха, но чувах ясно колко твърдост и решителност имаше в гласа й. Застанах на прага на кухнята и погледнах. Тя седеше до него и се опитваше да го успокои. Но думите й като че ли нямаха никакъв ефект върху него. Пристъпих несъзнателно с желание да помогна, но Савана ме спря с поглед. Изглеждаше спокойна.

Продължи да говори и сложи ръка върху неговата, която продължаваше да блъска вратите.

Имах чувството, че тряскането ще продължи вечно, но постепенно заглъхна. Риданията на Алън също затихнаха.

Савана заговори по-тихо и вече не можех да различавам отделните думи.

Върнах се и седнах на дивана, но след минута станах и погледнах през прозореца, беше тъмно, облаците се бяха разнесли и върховете на планината примигваха от трепкащата светлина на хиляди звезди. Зачудих се какво ли става в кухнята и отново надникнах там.

Савана и Алън седяха на пода. Тя бе опряла гръб в шкафа, главата на Алън почиваше в скута й. Той мигаше непрекъснато, обречен сякаш на вечно движение.

В очите на Савана блестяха сълзи, но гледаше съсредоточено, решена да не показва пред него колко бе наранено сърцето й.

— Обичам го — чух Алън. Дълбокият равен глас от болницата бе изчезнал и на негово място се бе появило изплашено гласче, което молеше за помощ.

— Знам, миличък. И аз го обичам. Толкова много… Знам че си уплашен, мен също ме е страх.

И по гласа й разбрах, че всичко е истина.

— Обичам го — повтори Алън.

— Скоро ще излезе от болницата. Лекарите правят всичко възможно.

— Обичам го!

Тя го целуна по главата.

— И той те обича, Алън. И аз те обичам. И знам, че той иска да язди отново с теб. Каза ми го. Каза ми и колко се гордее с теб. Според него ти се справяш отлично и си ми безценен помощник.

— Страх ме е.

— И мен, скъпи. Но лекарите правят всичко по силите си.

— Обичам го.

— Знам. И аз го обичам. Повече, отколкото можеш да си представиш.

Продължих да ги наблюдавам, внезапно осъзнал, че не принадлежа на това място.

През цялото време, докато стоях там. Савана не вдигна нито веднъж поглед към мен и мисълта, че всичко между нас е изгубено, започна да човърка мозъка ми като свредел.

Потупах джобовете си, напипах ключа и се обърнах към външната врата.

Усещах, че очите ми се пълнят със сълзи. Отворих вратата и никой не ме повика обратно. Савана не бе чула отварянето.

Запрепъвах се надолу по стълбите. Никога през живота си не съм се чувствал толкова уморен.

По-късно, по пътя към мотела, докато чаках на светофарите и се вслушвах в ръмженето на мотора, знаех, че минувачите виждат през стъклото един мъж с обляно в сълзи лице.

Те продължиха да капят из целия път, сякаш нямаше никога да спрат.

Прекарах вечерта в стаята си. От коридора се чуваха стъпки и характерния звук от носене на багаж. Понякога стаята се осветяваше от фаровете на преминаващи или спиращи на паркинга коли и тъмнината се изпълваше с призрачни сенки. Хора, тръгнали по своя път, хора, готови да следват съдбата си. Лежах на леглото, изпълнен със завист към тях, и се питах дали и аз някога ще мога да кажа същото за себе си.