Никълъс Спаркс - Тетрадката

Докато беше в Ню Джърси, Ной посещаваше баща си веднъж в годината около Коледа. Двамата разговаряха надълго и нашироко, ходеха за риба и от време на време пътешестваха по крайбрежието по няколко дни.

През декември 1941 г., когато беше на двайсет и шест, войната започна, точно както беше предвидил Голдман. След месец Ной дойде в офиса му, за да му каже, че има намерение да се запише като доброволец, а сетне се върна в Ню Берн, за да се сбогува с баща си. Няколко седмици по-късно беше в подготвителен лагер за новобранци. Докато беше там, получи писмо от Голдман, който му благодареше за работата и му съобщаваше, че го прави собственик на малък процент от компанията му, в случай че някога бъде продадена. В плика беше и съответният сертификат, който удостоверяваше това. „Никога нямаше да успея без теб — пишеше в писмото. — Ти си най-порядъчният млад мъж, с когото съм работил, въпреки че не си евреин.“

Следващите няколко години Ной прекара в Трета армия на генерал Патън, кръстосвайки пустините на Северна Африка и горите на Европа с петнайсет килограма товар на гърба си. Неговото пехотно подразделение неизменно взимаше участие в най-тежките сражения. Гледаше как приятелите му един по един си отиват, някои от тях погребани на хиляди километри от домовете им. Веднъж, докато се криеше в един окоп недалече от Рейн, му се стори, че Ели го наблюдава някъде отвисоко.

Най-накрая войната свърши — първо в Европа и няколко месеца по-късно и в Япония. Малко преди да го уволнят, получи писмо от някакъв адвокат от Ню Джърси, който представляваше Морис Голдман. При срещата си с него разбра, че старият Голдман е починал преди година и компанията му е ликвидирана. Активите й бяха разпродадени и Ной трябваше да получи чек за седемдесет хиляди долара. По някаква причина новината не го развълнува ни най-малко.

След седмица се върна в Ню Берн и купи къщата. Помнеше как доведе там баща си, за да сподели с него плановете си и да му покаже какви промени смята да направи. Старецът изглеждаше слаб, докато обикаляше из имението, кашляше и говореше с хриптене. Ной се притесни, но баща му му каза да не се безпокои, уверявайки го, че това е само простуда.

Месец по-късно баща му умря от пневмония и беше погребан до съпругата си в местните гробища. Ной ходеше често на гроба му, за да остави цветя, а понякога и бележка. И всяка нощ си спомняше за него и се молеше за човека, който го беше научил на важните неща в живота.

След известно време нави макарата, остави въдицата настрани и се върна в къщата. Съседката му Марта Шоу бе дошла да му благодари за онова, което бе направил за нея, донасяйки три домашно изпечени хляба и малко бисквити. Съпругът й бе загинал във войната, оставяйки я с три деца и стара съборетина, в която да ги отгледа. Зимата наближаваше и миналата седмица Ной бе отделил няколко дни, за да смени счупените й прозорци, да потегне другите и да оправи кюнците на печката й. Надяваше се, че това ще е достатъчно, за да изкарат зимата.

Когато жената си тръгна, Ной се качи на очукания си додж и отиде да види Гас. Винаги спираше там, когато отиваше в магазина, защото семейството на Гас нямаше кола. Една от дъщерите на приятеля му обикновено скачаше на седалката до него и двамата потегляха към универсалния магазин „Кейпърс Дженерал“. Когато се върна, той не се зае веднага да разопакова покупките. Вместо това се изкъпа, взе си една бутилка бира „Будвайзер“, томче на Дилан Томас и седна на верандата.

На нея все още й беше трудно да повярва, макар че държеше доказателството в ръцете си.

Попадна на новината преди три седмици във вестника, който получаваха вкъщи. Бе отишла в кухнята да си сипе кафе и когато се върна на масата, баща й се усмихна и й посочи една малка снимка.

— Помниш ли това?

Той й подаде вестника и след първоначалната липса на интерес нещо в снимката привлече погледа й и тя застина на място.

— Не може да бъде — прошепна Ели и без да обръща внимание на изненадания поглед на баща си, тя седна и зачете статията мълчаливо. Почти не забеляза кога влезе майка й и седна на масата. Когато накрая остави вестника, възрастната жена се взираше в нея със същия учуден поглед като този на баща й.

— Добре ли си? — попита майка й, отпивайки от кафето си. — Изглеждаш бледа.

Тя не отговори веднага, гърлото й беше пресъхнало и точно тогава забеляза, че ръцете и треперят. Това беше моментът, когато всичко започна.

— И тук то ще свърши, по един или друг начин — прошепна тя отново. Сетне сгъна изрезката и я прибра обратно в чантичката си. Спомни си, че бе взела вестника от вкъщи, за да може да изреже статията. Прочете я отново, преди да си легне, опитвайки се да прецени доколко голяма беше ролята на случайността, и още веднъж сутринта, сякаш за да се убеди, че всичко това не е било сън. И сега, след три седмици самотни разходки, след три седмици съмнения и неувереност, тя бе решила да дойде тук.