Никълъс Спаркс - Тетрадката

Докато си мислеше за тези неща, в нея се събуди чувство за вина и тя знаеше, че трябва да събере нещата си и да си тръгне, преди да е променила решението си. Беше правила това веднъж, много отдавна, и ако го направеше пак, знаеше, че никога повече няма да намери сили да се върне отново тук. Взе дамската си чанта и се поколеба, почти готова да тръгне към вратата. Но сетне си спомни обстоятелствата, които я бяха довели тук и остави чантата си, осъзнавайки, че ако си тръгнеше сега, никога нямаше да разбере какво е можело да се случи. И как щеше да живее с това?

Тръгна към банята и пусна крана на ваната. След като провери температурата, се насочи към тоалетната масичка, свали златните си обеци и прекоси отново стаята. Намери тоалетната си чантичка, извади оттам бръснач и сапун и се съблече пред огледалото.

Казвали й бяха, че е красива, още откакто беше младо момиче и когато остана гола, тя се загледа в отражението си. Тялото й беше стегнато и добре оформено, гърдите й бяха приятно закръглени, коремът плосък, а краката стройни. От майка си беше наследила високите скули, гладката кожа и русите коси, но най-красивото в нея бяха очите й и те си бяха само нейни. „Очи като океански вълни“, както обичаше да казва Лон.

Взимайки бръснача и сапуна, тя се върна в банята, спря крана, остави кърпата, така че да може да я стигне, и влезе внимателно във ваната.

Обичаше отмората, която водата й носеше и се отпусна по-дълбоко в нея. Денят беше дълъг и гърбът й беше напрегнат, но беше доволна, че е приключила с пазаруването толкова бързо. Трябваше да се върне в Роли с нещо видимо и нещата, които бе купила, щяха да свършат чудесна работа. Напомни си да научи имената на още няколко магазина в района на Бофорт, но сетне сметна, че няма да е необходимо. Лон не беше от хората, които проверяват жените си.

Тя протегна ръка към сапуна, сапуниса се и започна да бръсне краката си. Замисли се какво биха казали нейните родителите за поведението й. Не се съмняваше, че няма да го одобрят. Особено майка й. Тя никога не прие онова, което се случи тук през онова лято и нямаше да приеме онова, което се случваше и сега, каквито и обяснения да й дадеше.

Остана във ваната още известно време, преди да излезе и да се подсуши. Тръгна към гардероба и огледа роклите, като най-накрая си избра една жълта и дълга, леко свободна отпред, каквито се носеха тогава в Юга. Облече я и се огледа, завъртайки се, пред огледалото. Стоеше й добре и подчертаваше женствеността й, но въпреки това се отказа от нея и я върна на закачалката.

Вместо това се спря на една по-всекидневна и по-малко отворена и я облече. Светлосиня и с украса от дантела, роклята се закопчаваше отпред и макар да не беше толкова изискана като първата, тя по-добре постигаше ефекта, който търсеше.

Сложи си малко грим, съвсем лека очна линия и спирала, за да подчертае очите си. След това парфюм, но не прекалено много. Избра си малки дискретни обеци и обу сандалите с ниски токове, които бе носила по-рано. Вчеса русата си коса, хвана я високо с игла и се огледа в огледалото. Не, това е малко прекалено, помисли си тя, и я пусна да падне отново върху раменете й. Така е по-добре.

Когато приключи, отстъпи крачка назад и прецени крайния резултат. Изглеждаше добре — нито прекалено елегантно, нито прекалено небрежно. Не искаше да прекалява. Все пак нямаше никаква представа какво да очаква. Беше минало много време — вероятно твърде много — през което се бяха случили различни неща. Включително и такива, за които не й се искаше да мисли.

Поглеждайки надолу, видя, че ръцете й треперят и се присмя на себе си. Изненада се, защото обикновено беше спокойна и рядко губеше самообладание. Също като Лон, тя винаги бе уверена в себе си, още от дете. Спомняше си, че някога това пораждаше и проблеми, особено когато излизаше с момчета на нейната възраст, които се плашеха от нея.

Взе чантата си, ключовете на колата и накрая ключа на стаята. Завъртя го няколко пъти нервно в ръката си. „Вече стигна далече, не се отказвай точно сега“, каза си тя, но тъкмо преди да излезе, се върна и седна отново на края на леглото. Погледна часовника си. Беше почти шест. Знаеше, че трябва да тръгне до няколко минути — не искаше да пристигне по тъмно, но се нуждаеше от още малко време.

— По дяволите — прошепна тя. — Какво правя тук? Не трябва да бъда тук. Няма никаква причина за това. — Но още докато произнасяше тези думи, знаеше, че това не е истина. Идването й тук имаше своето основание. И ако не друго, поне щеше да получи отговора, който търсеше.