Никълъс Спаркс - Тетрадката

Започна да пресмята наум направените до този момент разходи, но после се отказа. Знаеше, че е похарчил по-голямата част от спестяванията си по къщата и скоро щеше да се наложи да си търси работа, но пропъди тази мисъл от ума си и реши да се порадва на следващите няколко месеца, докато вървеше реставрацията, без да се тревожи за нищо. Нещата някак си щяха да се наредят, винаги ставаше така. Освен това мислите за пари му навяваха скука. Отрано се беше научил да се наслаждава на простите неща, които не можеха да се купят с пари и не разбираше хората, които мислеха другояче. Това беше друга черта, която беше наследил от баща си.

Отнякъде се появи ловджийското му куче Клем, което близна ръката му, преди да легне в краката му.

— Здравей, момиче, как я караш? — попита той и я погали ласкаво по главата, а тя изскимтя тихо и го погледна с кротките си кръгли очи. Беше изгубила единия си крак при автомобилна катастрофа, но въпреки това съумяваше да се движи доста добре и му правеше компания в тихите вечери като тази.

Ной беше на трийсет и една. Макар и не много, тези години бяха достатъчни, за да се чувства самотен. Не беше излизал на среща, откакто се върна тук и до този момент нито една жена не бе събудила и най-малък интерес у него. Знаеше, че вината за това си е негова. У него имаше нещо, което го караше да се държи на разстояние от всяка жена, която започнеше да се сближава с него, нещо, което не беше сигурен, че може да промени, дори и да се опиташе. И понякога в миговете, предшестващи съня, той се питаше дали не му е писано завинаги да бъде самотен.

Вечерта напредваше, топла и прекрасна. Ной слушаше щурците и шумолящите листа, мислейки си, че природата е много по-истинска и събужда по-силни емоции от неща като колите и самолетите. Тя даваше повече, отколкото взимаше и нейните звуци винаги му напомняха за това какъв е трябвало да бъде човекът. Понякога по време на войната, и особено преди голямо сражение, той често си мислеше за тези прости звуци. „Те ще ти помогнат да не полудееш — каза му баща му, когато го изпращаше на фронта. — Това е божията музика и тя ще те върне у дома“.

Ной допи чая си, влезе вътре, намери една книга и на връщане включи осветлението на верандата. Когато седна отново, се загледа в книгата. Беше стара, корицата й беше скъсана и по страниците имаше петна от кал и вода. „Стръкчета трева“ от Уолт Уитман — томче, което бе носил със себе си през цялата война. Веднъж дори беше поело един куршум вместо него.

Бръсна корицата с ръка, за да я изтупа от праха. Сетне отвори книгата наслуки и прочете думите пред него:

Усмихна се на себе си. По някаква причина Уитман винаги му напомняше за Ню Берн и се радваше, че се е върнал. Макар да беше отсъствал четиринайсет години, това беше неговият дом и той познаваше много хора тук, повечето от тях още от детството си. И в това нямаше нищо учудващо — подобно на много други южни градове, хората тук не се променяха, а само малко по-малко остаряваха.

Най-добрият му приятел сега беше Гас, седемдесет и двегодишен чернокож мъж, който живееше малко по-надолу по пътя. Бяха се запознали няколко седмици, след като Ной купи къщата, когато Гас се появи на вратата му с бутилка домашен ликьор и тенджера с Брунсуикска яхния. Двамата се напиха през тази първа вечер, разказвайки си разни истории.

Сега Гас го навестяваше два-три пъти в седмицата, обичайно към осем. С неговото домочадие от четири деца и единайсет внука, той понякога имаше нужда да се махне от къщата си и Ной не можеше да го вини за това. Обикновено Гас носеше хармониката си и след като побъбреха, двамата изсвирваха по няколко песни. Понякога свиреха с часове.

Постепенно Гас като че ли замени семейството му. Миналата година Ной беше останал сам след смъртта на баща си. Беше единствено дете. Майка му беше починала от грип, още когато беше на две години, и макар някога да бе искал да се ожени, никога не го направи.

Беше познал любовта. Веднъж и само веднъж, преди много години. И това го промени завинаги. Съвършената любов прави такива неща с хората и неговата беше такава.

Крайбрежните облаци пълзяха бавно по вечерното небе и ставаха сребърни под светлината на луната. Когато се сгъстиха, той облегна глава на облегалката на люлеещия се стол. Краката му го оттласкваха механично от пода, поддържайки равномерен ритъм. И както обикновено в такива нощи мислите му го връщаха неусетно в една такава топла вечер отпреди четиринайсет години.