Никълъс Спаркс - Тетрадката

Дали Лон би я насърчил да рисува? Спомняше си, че му беше показала една от своите картини няколко месеца, след като бяха почнали да излизат. Беше някаква абстракция, която донякъде приличаше на картината над камината на Ной, на която той толкова се възхищаваше, макар може би не толкова изразителна. Лон се вгледа в нея, сякаш я изучаваше и малко по-късно я попита какво е изобразено на нея. Тя не си направи труда да му отговори.

Сетне Ели поклати глава, знаейки, че не е съвсем честна. Тя обичаше Лон по съвсем други причини. Макар и да не беше като Ной, Лон бе добър човек, мъж, за какъвто винаги бе знаела, че трябва да се омъжи. С Лон нямаше да има изненади и бъдещето беше предвидимо. Той щеше да бъде любящ съпруг и тя щеше да бъде добра съпруга. Щеше да има дом близо до семейството и приятелите си, деца и добро обществено положение. С Лон животът й щеше да бъде такъв, какъвто винаги бе очаквала и искала. И макар обичта им да не можеше да бъде определена като пламенна, Ели отдавна се беше убедила, че страстта не е най-важното нещо за една сериозна връзка, пък било то и брак. Страстта идваше и си отиваше с течение на времето, а приятелството и взаимното разбиране оставаха. В това отношение между нея и Лон всичко беше наред и тя вярваше, че това е достатъчно.

Но сега, докато гледаше Ной да гребе, Ели постави под съмнение това свое убеждение. Всеки негов жест, всичко онова, което той беше излъчваше еротизъм и тя се улови, че мисли за него по начин, който не подхождаше за една сгодена жена. Опита се да отвлече мислите си в друга посока, извръщайки глава настрани, но ловките ритмични движения на тялото му неизменно привличаха погледа й отново.

— Ето, че стигнахме — каза Ной, насочвайки кануто към група дървета близо до брега.

Ели се огледа, но не видя наоколо нищо необикновено.

— Къде е мястото, за което ми говореше?

— Тук — отвърна той, направлявайки кануто към ствола на старо повалено дърво, което почти скриваше от погледа някакъв тесен проток.

Ной насочи кануто към дървото и двамата трябваше да наведат главите си, за да не се ударят в него.

— Затвори си очите — прошепна той и Ели го направи, слагайки ръце пред лицето си. Тя чу плисъка на водата и почувства движението на кануто, което се движеше напред, отклонявайки се от течението на реката.

— Добре — каза той накрая и спря да гребе. — Сега можеш да ги отвориш.

Ели и Ной бяха по средата на езеро, което се пълнеше от водите на река Брайсис. Не беше голямо, може би няколкостотин метра широко и тя се учуди, че не го беше видяла само секунди преди това.

Гледката беше невероятна. Те бяха буквално обградени от хиляди диви лебеди и гъски. Птиците плуваха толкова нагъсто, че на места не се виждаше водата. Отдалече групите лебеди почти приличаха на айсберги.

— О, Ной — каза тя накрая тихо. — Толкова е красиво.

Те дълго време гледаха птиците в мълчание. Ной й посочи група малки, наскоро излюпени гъсета, които следваха големите гъски близо до брега, опитвайки се да не изостават.

Докато кануто напредваше към центъра на езерото, въздухът беше изпълнен с крясъци и цвърчене. Повечето птици не им обръщаха никакво внимание. Обезпокоени изглеждаха единствено онези, които трябваше да се отдръпнат от носа на приближаващото се кану. Ели протегна ръка и докосна най-близките от тях, усещайки трептящите им пера под пръстите си.

Ной взе чантата с хляб от дъното на лодката и я подаде на Ели. Тя разпръсна шепа трохи, опитвайки се да нахрани първо най-малките. Те започнаха да описват кръгове около кануто в търсене на храна, докато Ели се заливаше от смях.

Скоро в далечината се чу грохот на мълния — глух, но силен — и те разбраха, че е време да си тръгват.

Ной подкара кануто към реката, гребейки по-силно отпреди. Ели все още беше изумена от онова, което бе видяла току-що.

— Ной, какво правят те тук?

— Нямам представа. Знам, че лебедите от север всяка зима мигрират в района на езерото Матамускит, но изглежда, че този път са дошли тук. Не знам защо. Уплашила ги е или подранилата зима или са се отклонили от пътя си, но рано или късно ще се върнат у дома.

— Значи няма да останат тук?

— Съмнявам се. Те се ръководят от инстинкта си и това не е тяхното място. Някои от гъските могат и да зимуват тук, но лебедите със сигурност ще се върнат в Матамускит.

Ной гребеше усилено, докато над главите им се събираха тъмни облаци. Скоро заваля, в началото леко, но после дъждът постепенно се усили. Проблесна светкавица… пауза… сетне отново изтрещя гръм, но този път по-силно и по-близо. Ной вече гребеше с всичка сила, при което мускулите на ръцете му се опъваха при всеки удар на веслото.