Никълъс Спаркс - Тетрадката

Слезе по стълбите и се насочи към входната врата, когато чу зад себе си глас.

— Мис?

Обърна се, съобразявайки, че викат именно нея. Човекът на рецепцията. Това беше същият мъж, който беше и вчера, но този път на лицето му беше изписан зле прикрит интерес.

— Да?

— Вчера на няколко пъти ви търсиха по телефона.

— Така ли? — попита Ели, леко стресната.

— Да. Всички обаждания бяха от мистър Хамънд.

О, Боже!

— Лон се е обаждал?

— Да, госпожо, четири пъти. Аз разговарях с него при второто му обаждане. Той беше много притеснен за вас. Каза, че е ваш годеник.

Тя се усмихна леко, опитвайки се да скрие вълнението си. Четири пъти? Четири? Какво може да означава това? Ами ако нещо се е случило у дома?

— Той каза ли нещо? Да не е станала някаква злополука?

Мъжът поклати глава.

— Не, госпожо, не спомена нищо такова. Всъщност, той като че ли бе по-разтревожен за вас.

Добре, помисли си Ели. Това е добре. Но в следващия момент изведнъж я прониза остра болка в гърдите. Но защо е бил толкова настоятелен? Защо е трябвало да се обажда толкова много пъти?

Беше ли казала нещо вчера, с което да го обезпокои? Това изобщо не беше в неговия стил.

Съществуваше ли някакъв начин да е разбрал? Не… това беше невъзможно. Освен ако някой познат не я беше видял вчера тук и не се беше обадил… но за целта той е трябвало да я проследи до Ной. Не, никой не би направил подобно нещо.

Трябваше да му се обади веднага, нямаше как да го избегне. И въпреки това, по някаква странна причина, не й се искаше да го прави. Това беше нейното време и смяташе да го прекара, както желаеше. Беше планирала да му се обади по-късно и й се струваше, че ако го направи сега, ще си развали целия ден. И освен това какво щеше да му каже? Как щеше да му обясни закъснението си? Късна вечеря и след това разходка? Може би. Или е ходила на кино? Или…

— Мис?

„Вече е почти обяд“, мислеше си Ели. Къде ли беше той сега? Вероятно в кантората си… Не. По-скоро беше в съда. И в този момент изведнъж почувства облекчение, сякаш от плещите й падна тежък товар. Беше абсолютно невъзможно да разговаря с него сега, дори и да искаше. Реакцията й я изненада. Не беше редно да се държи по този начин и все пак това не я тревожеше. Погледна часовника си.

— Наистина ли е почти дванайсет? — попита тя.

Хотелският служител кимна, поглеждайки към часовника на стената.

— Да, всъщност е дванайсет без петнайсет.

— За съжаление — каза Ели, — той е в съда сега и няма да мога да го открия. Ако се обади отново, бихте ли му казали, че съм на пазар и че ще опитам да се свържа с него по-късно?

— Разбира се — отвърна мъжът с готовност, но тя забеляза неизречения въпрос в очите му: Но къде бяхте миналата нощ? Той знаеше много добре кога точно се е прибрала. И Ели беше сигурна, че според него този час бе твърде късен за самотна жена в малък град.

— Благодаря ви — каза тя, усмихната. — Задължена съм ви.

Две минути по-късно Ели беше в колата си и караше към Ной, предвкусвайки деня и без да се тревожи особено за пропуснатите обаждания. Вчера може би щеше да е различно, макар и да не знаеше защо.

Докато минаваше по подвижния мост, четири минути след като бе излязла от хотела, Лон се обади от съда.

Ной седеше в очакване на люлеещия се стол и пиеше подсладен чай, когато най-накрая чу звука на двигател. Заобиколи отпред и видя колата да спира на същото място под дъба, както и вчера. Клем излая за поздрав, въртейки опашка близо до вратата на колата и той видя Ели да му маха отвътре.

Сетне тя слезе, потупа по главата Клем и се обърна усмихната към Ной, който се приближаваше към нея. Ели изглеждаше по-отпусната днес, по-уверена, и той още веднъж изживя шока, че я вижда. Но днес беше по-различно от вчера. В душата му се бяха събудили нови чувства, а не просто спомени. Най-малкото беше по-силно привлечен от нея и изпитваше лека неловкост в нейно присъствие.

Ели също вървеше към него, носейки малка чанта в ръката си. За негова изненада тя го целуна нежно по бузата, задържайки свободната си ръка до кръста му, след като се отдръпна.

— Здравей — каза Ели с весели пламъчета в очите си. — Къде е моята изненада?

Ной се поотпусна малко и благодари на бога за това.

— А няма ли да чуя поне „Добър ден“ или „Как спа?“ — попита той.

Тя се усмихна. Търпението в никакъв случай не беше една от нейните добродетели.

— Добре. Добър ден? Как спа? И къде е моята изненада?

Той се засмя и отговори след кратка пауза: