Никълъс Спаркс - Тетрадката

Но от друга страна Ной никога не бе преставал да я обича и знаеше, че това е неговата съдба.

— Чудесна вечер — каза той тихо.

— Да, така е — отвърна тя. — Просто вълшебна.

Ной погледна към звездите и тяхното блещукане му напомни, че скоро тя ще си тръгне. В душата му се възцари страшна пустота. Той не искаше тази нощ да свършва никога. Как можеше да я спре? Какво трябваше да й каже, за да я накара да остане?

Нямаше представа. И затова взе решение да не казва нищо, приемайки поражението си.

Двата стола се полюшваха леко. Над реката отново се мярнаха прилепи. Нощните пеперуди целуваха светлината на верандата. Някъде в този момент имаше хора, които се любеха.

— Разкажи ми нещо — каза тя накрая и гласът и бе станал някак чувствен или може би просто въображението му си правеше шеги.

— Какво?

— Не знам. Почети ми стихове, както някога под дъба.

И Ной започна да й декламира отделни откъси, възхваляващи нощта. Уитман и Томас, защото обичаше тяхната образност. Тенисън и Браунинг, защото техните теми му бяха толкова близки.

Ели облегна глава назад и затвори очи, чувствайки как в тялото й се разлива приятна топлина. Причина за това бяха не само стиховете, но и гласът, който ги произнасяше. Едното не можеше да бъде откъснато от другото и само двете неща заедно можеха да имат такова въздействие върху нея. Тя не искаше да ги дели, защото така щеше да разруши цялата магия. Поезията, мислеше си Ели, не се пише, за да бъде анализирана. Нейното предназначение е да вдъхновява, без да бъде обяснявана, да докосва душата, без да бъде разбирана.

Заради него след раздялата им тя бе ходила на няколко литературни четения в колежа. Слуша различни хора и различни стихотворения, но скоро се отказа, защото никой не я вдъхновяваше достатъчно или не беше достатъчно вдъхновен, каквито трябваше да бъдат истинските ценители на поезията.

Още известно време те продължила да се люлеят на столовете си, пиейки чай, унесени в мислите си.

Безпокойството, което я беше довело тук, за нейна радост си беше отишло, но я тревожеха чувствата, които бяха дошли на негово място, трепетът, който се утаяваше в душата й като златен прах в корито. Тя се опита да ги пропъди, да се скрие от тях, но постепенно разбра, че не иска това да се случи. Бяха минали години, откакто за последен път бе изпитвала нещо подобно.

Лон никога не бе извиквал такива чувства в нея. Вероятно не би и могъл, дори и да искаше. Може би и затова никога не се бяха любили. Лон, разбира се, бе опитвал много пъти, използвайки всякакви средства — от цветя до нежни укори — но тя винаги бе отказвала с извинението, че би искала да изчака до сватбата. Лон обикновено неохотно отстъпваше и Ели понякога си мислеше колко много би го заболяло, ако научеше някога за Ной.

Но имаше и нещо друго, което я караше да чака и то бе свързано със самия Лон. Той беше твърде много погълнат от работата си и й посвещаваше цялото си внимание. Работата беше на първо място и Лон нямаше време за стихотворения, пропилени вечери, люлеещи се столове и веранди. Именно затова делата му вървяха успешно и в известна степен Ели го уважаваше заради неговата методичност. Но в същото време тя чувстваше, че нещо не й достига. Искаше нещо друго, нещо различно, нещо повече. Страст и романтика или може би тих разговор на запалени свещи, или просто да не бъде на второ място.

Ной също бе потънал в мислите си. За него тази вечер бе една от най-специалните в живота му. Докато се люлееше на стола си, той си припомняше всяка малка подробност отново и отново. Всяка нейна дума и жест му се струваха важни и заредени със смисъл.

И сега, докато стоеше до нея, той се питаше дали тя някога бе мечтала за същите неща, за които и той през годините на раздяла. Беше ли копняла някога отново да се държат ръка за ръка или да се целуват под меката лунна светлина? Беше ли си представяла някога досега на голите им тела, които толкова дълго бяха разделени…

Ной погледна звездите и си спомни за хилядите пусти нощи, които бе прекарал, откакто се бяха видели за последен път. Идването й бе събудило всички онези някогашни чувства и той не можеше повече да ги отблъсне. Знаеше, че отново искаше да й даде любовта си и да получи любовта й в замяна. Повече от всичко на света.

Но съзнаваше, че това е невъзможно. Тя беше сгодена.

Ели се досети по мълчанието му, че мисли за нея и това й достави удоволствие. Нямаше представа какво точно, не я беше и грижа — важното беше, че мислеше за нея.