Никълъс Спаркс - Тетрадката

— Прилича на голям бръмбар.

— Вкусен бръмбар, смея да добавя — каза Ной. — Ето, нека ти покажа как се прави.

Той й демонстрира бързо, отделяйки ловко месото, което след това сложи в чинията й. Ели се опита да повтори онова, което бе видяла, но срещна проблеми и се наложи да използва пръстите си. В началото се смути от своята непохватност, притеснявайки се от всяка грешка, но после осъзна, че той никога не бе обръщал внимание на такива неща и почти се засмя на опасенията си.

— А къде е сега Фин? — попита тя.

Отговорът дойде след известно закъснение.

— Загина във войната. Корабът му беше торпилиран през четирийсет и трета.

— Съжалявам — каза тя. — Знам, че ти беше добър приятел.

Гласът му се промени и сега бе станал някак по-дълбок.

— Да. Напоследък мисля често за него. Спомням си най-вече последната ни среща. Бях се върнал у дома, за да се сбогувам преди заминаването си на фронта и го срещнах случайно на улицата. Фин работеше в банка също като баща си. Двамата е него прекарахме почти цялата следваща седмица заедно. Понякога ми се струва, че аз го убедих да се запише в армията. Мисля си, че той щеше да си остане у дома, ако не бях аз…

— Ти нямаш никаква вина — каза Ели, съжалявайки, че е отворила темата.

— Права си, той просто ми липсва, това е всичко.

— Аз също го харесвах. С него винаги беше весело.

— Да, Фин беше добър в това.

Тя го погледна дяволито.

— Знаеш ли, че той беше влюбен в мен?

— Знам. Той сам ми каза.

— Така ли? И какво ти каза?

Ной сви рамене.

— Обичайните за него неща. Че непрестанно си го преследвала и е трябвало, едва ли не, да те отпъжда с пръчка.

Тя се засмя.

— А ти повярва ли му?

— Разбира се — отговори той. — Защо да не му вярвам?

— Вие мъжете винаги се държите един за друг — каза тя и шеговито бодна ръката му с пръст, а сетне продължи: — И така, разкажи ми какво се случи с теб, откакто се видяхме за последен път.

Сетне те започнаха да разговарят, сякаш опитвайки се да наваксат изгубеното време. Ной й разказа как е напуснал Ню Берн, за работата си в корабостроителницата, след това в склада за метални отпадъци в Ню Джърси. Говореше с топлота за Морис Голдман и рядко докосваше темата за войната, пропускайки подробностите. Сподели колко много му липсва баща му. Ели му разказа за колежа, за рисуването, за работата си като медицинска сестра в болницата, за семейството и приятелите си и за благотворителните инициативи, в които бе участвала. Нито един от тях не спомена с кого се беше срещал през тези четиринайсет години. Дори Лон беше пренебрегнат и макар и двамата да забелязаха този пропуск, всеки запази това за себе си.

По-късно Ели се опита да се спомни кога за последен път бе разговаряла така с Лон. Макар да бе добър слушател и двамата рядко да спореха, той не беше човек, пред когото можеш да разкриеш душата си. Също като баща й, Лон се чувстваше неловко, когато трябваше да сподели мислите и чувствата си. Неведнъж тя се опитваше да му обясни, че би искала да бъдат по-близки помежду си, но винаги като че ли без успех.

И сега, докато седеше тук, Ели най-накрая осъзна какво й липсваше в отношенията им.

Небето притъмня още повече и луната се издигна високо с напредването на вечерта. И без да го осъзнават, малко по малко те започнаха да изграждат отново онази предишна близост, онази невидима връзка, която някога бе имало помежду им.

С края на вечерята много от темите бяха изчерпани и те постепенно се умълчаха. Ной погледна часовника и видя, че става късно. Звездите сияеха ярко и щурците бяха станали по-тихи. Разговорът с Ели му беше доставил удоволствие, но се безпокоеше дали не е говорил прекалено много. Питаше се също какво си мисли тя сега за живота му, надявайки се, че не я е разочаровал.

Стана и напълни отново чайника. Двамата струпаха заедно съдовете в мивката, разчистиха масата и той наля две чаши с гореща вода, добавяйки пакетчета с чай във всяка от тях.

— Какво ще кажеш да излезем пак на верандата? — попита той, подавайки й чашата. Тя се съгласи и тръгна първа. Той грабна едно одеяло, в случай че й станеше студено и скоро те бяха отново на предишните си места, столовете се полюшваха, а краката на Ели бяха завити с одеялото. Ной я наблюдаваше с крайчеца на окото. „Господи, колко е красива“, мислеше си той, чувствайки някаква странна болка в гърдите си.

Защото по време на тази вечеря се беше случило нещо.

Той просто се беше влюбил отново. Знаеше това сега, докато седяха един до друг на верандата. Беше се влюбил в една нова Ели, а не просто в спомена си за нея.