Джек Слейд - Ласитър спира Похитителя на жени

Гласът му прозвуча студено и безмилостно.

— Освободете го от веригите! — заповяда на хората си той. — Хайде, побързайте! Скоро започва фиестата на смъртта.

След по-малко от минута Ласитър беше освободен от веригите, които часове наред го бяха приковавали към дървения кръст. Той се опита да се раздвижи, но в измъченото му тяло все още нямаше достатъчно сили, за да се опита да избяга.

Сега времето работеше за него. Всяка минута беше от жизнено важно значение. Трябваше много добре да прецени кога ще заложи всичко на една карта и ще се опита да избяга в нощта.

Олюлявайки се, Ласитър застана пред маскирания. Чувството на слабост в мускулите му изчезна, но той продължаваше да симулира безсилие. Такива бяха правилата на играта.

Игра? Не, това не беше игра. Това беше жестоката действителност. Въпросът беше на живот и смърт.

Блек Сам прошепна на маскирания:

— Внимавай много, шефе! Тоя тип е същински дявол. Може да ти разкъса гърлото, даже когато си сигурен, че имаш пред себе си мъртвец.

Маскираният небрежно махна с ръка.

— Не се тревожи, Сам. Мога да си помогна и сам.

— Ами ако умре, шефе!

— Какви са тия приказки, Сам? Щом е мъртъв, значи е мъртъв! Вече никой не може да го съживи.

— Ами златото?

— Това не е най-важното за мен!

Ласитър чу думите му и надеждите за спасение угаснаха. Значи големият шеф не беше алчен за злато…

— Върви напред! — заповяда маскираният. — Отведи ме на мястото, където е скрито златото.

— Доколкото чух, ти не се интересуваш много от него — рече Ласитър, стараейки се да говори като измъчен до смърт човек, въпреки че вече се чувствуваше доста бодър.

Той винаги бързо възстановяваше силите си. Не без основание повечето от приятелите и враговете му го смятаха за най-твърдия мъж, когото някога са срещали.

Ласитър наистина беше необикновено твърд човек. И за това си имаше причини. Никога досега не бяха го галили с кадифени ръкавици. През целия си досегашен живот се беше сблъсквал с най-страшните неща, които изобщо съществуват. Вероятно затова беше станал такъв, какъвто беше сега.

Студеният глас на маскирания прекъсна хода на мислите му.

— Върви напред, Ласитър! Още веднъж те предупреждавам: не прави глупости! Жестоко ще съжаляваш.

Ласитър сви рамене.

— Мъжът умира само веднъж. Вече ти го казах, нали?

Маскираният се изсмя.

— А аз ти обясних, че за всеки човек може да има хиляди видове смърт. Ти, разбира се, ще умреш. Важното е обаче как ще стане това. Бързо или бавно. От теб зависи колко ще трае фиестата на смъртта.

Фиестата на смъртта. Ласитър се раздвижи и тръгна пред палачите си.

Слезе в долината, без да се огледа. Скоро стигна мястото, където беше заровил златното съкровище на мъртвия си приятел. Беше го скрил между скалите, облени сега от лунната светлина. Мястото беше удачно избрано и без помощта на Ласитър бандитите едва ли щяха да го намерят. Но той с удоволствие им направи тази услуга, защото така шансовете му за бягство се увеличаваха.

— Ето тук е — промълви той и се вмъкна в една цепнатина между грамадните скални отломъци. После започна да разбутва камъните, натрупани върху дупката, в която бяха заровени златните зърна.

Ласитър не бързаше. Бандитите и босът им, застанал пред тях, го гледаха с нетърпеливи жадни очи.

След няколко минути Ласитър спря. Беше махнал толкова много камъни, но все още не се виждаше дори част от обкованото с желязо ковчеже, в което беше златото.

Къде ли беше то, по дяволите?

Може би беше сбъркал мястото?

Ласитър бавно обърна глава и видя навелия се над него бандитски главатар.

— Не мога да си го обясня — каза той. — Тук няма нищо.

За момент се възцари тишина. После прозвуча гласът на Похитителя на жени. Приличаше на вълчи вой.

— Лъжеш, Ласитър! Ти си един гаден лъжец!

И той бавно измъкна кожен камшик изпод черната си пелерина. Ласитър забеляза къса дръжка и привързан към нея плетен ремък. Маскираният размаха камшика със садистично удоволствие и той се изви във въздуха като дълга змия.

През отворите на маската го гледаха две горящи очи. Ласитър отново видя тези жестоки пламъчета, които беше запомнил от първата си среща с него в салона на станцията.

— Ще нацепя кожата ти на тесни ивици, Ласитър — изсъска маскираният. — Ей сега ще се проснеш по очи пред мен и ще молиш за жалкия си живот. Давам ти все пак последен шанс. Покажи ми истинското скривалище на златото! Обещавам ти бърза смърт.

Ласитър беше скрил ковчежето именно тук и не можеше да си обясни как така е изчезнало. Но каква полза от това? Даже и да се закълне във всичко свято, никой нямаше да му повярва. Всички тук го смятаха за лъжец.