Джек Слейд - Ласитър спира Похитителя на жени

О’Мейли невъзмутимо кимна.

— Сигурно и аз щях да се намеся. Но преди това щях да си помисля малко. С мен такова нещо не може да се случи. Щях да действувам по-умно.

Главата на Ласитър отново натежа.

— Разкажи ми за Похитителя на жени, Сам! — изпъшка той. — Искам да узная повече за този мъж.

— Защо, Ласитър?

— Само така, Сам.

— Е, добре. Какво искаш да узнаеш?

— Как се казва този човек? Откога върлува по тези места? Питам се как така досега не съм чул нищо за него. Как е възможно подобно нещо? Обикновено бързо узнавам всичко.

По лицето на Сам се изписа недоверие.

— Узнаваш всичко? От кого, Ласитър?

— Нали знаеш, че много обикалям наоколо. Ти сигурно също познаваш най-влиятелните хора тук или поне си чувал за тях. Така ли е?

Сам смръщи чело. Умът му усилено работеше. Той не беше особено бърз в размишленията си. Ласитър помнеше това от по-рано. Знаеше също така, че Сам е в състояние да довърши мисълта си докрай и тогава прави много прецизни заключения.

— Я ми кажи как стои въпросът с белезниците? — попита негодникът след минута мрачно мълчание. — Отдавна исках да те питам за тях. Тук нещо не е наред. Как си стигнал до специалното снабдяване? Видях такива белезници у един правителствен агент. А в твоя багаж имаше половин дузина от тях. Откъде ги взе?

— Прибрах ги от един човек — излъга Ласитър. — Искаш ли да чуеш цялата история, Сам?

Бандитът махна с ръка.

— Няма нужда. И без това няма как да разбера дали си измисляш или не. Значи случайно си попаднал по тия места? Не си имал никакви определени намерения. Искал си само да се видиш със стария си приятел Андрю Кейн. Вярно ли е това?

— Да, така беше — изстена Ласитър. Всяка дума му причиняваше неописуема болка. Главата му клюмна безсилно на гърдите.

В настъпващия мрак отново се разнесе женски писък.

Той почти не го чу. Добре го бяха наредили тия негодници. Беше стигнал почти до границата на съпротивителните си сили. Едва долови думите на Блек Сам:

— Отивам да кажа на шефа. Внимавайте да не умре на кръста. В никакъв случай не го допускайте. Пако, ти отговаряш за пленника. Нали имаш опит в подобни неща.

— Разбира се, шефе. Не се тревожи за него.

Стъпките на Сам се отдалечиха. Ласитър висеше на кръста със затворени очи. Обгорелите дъски болезнено се впиваха в тялото му.

Мислите му обаче се върнаха на нещо определено — на задачата, с която беше изпратен тук. На мъжа, когото трябваше да залови.

Всъщност едва сега Ласитър намери време да се замисли малко повече над полученото поръчение. Много странно, че именно в този момент всички подробности изникнаха в ума му с такава яснота. Вероятно защото досега събитията се трупаха едно след друго. Събития, които нямаха нищо общо с неговата задача и които ни най-малко не беше очаквал.

Как се казваше търсеният от него мъж?… Да, точно така. Сега се сети за името му — Кастило де Тамарит. Испански гранд, богат мъж, виден и известен човек от стара Европа.

Най-вероятно се касаеше за някаква политическа интрига. По причина, която Ласитър не знаеше, този мъж беше избягал в Америка. С него беше и жена му, която беше родом от Съединените щати.

Сякаш светкавица прониза измъченото му съзнание, когато си спомни името на тази жена. Първото й име беше…

Корина!

Малко преди да го изнесат от станцията на Уелс Фарго, маскираният беше произнесъл името.

Думите му проехтяха в паметта на Ласитър, сякаш ги беше чул само преди няколко минути.

„… жената, която се нарича Корина…“

А после дойде яростното избухване на чернокосия мъж, скрит сред групата оковани хора.

— Оставете я на мира! — беше извикал той. — Тя е моя…

Посред изречението се бяха нахвърлили върху него.

„Тя е моя жена“ — това е искал да каже мъжът. Ласитър беше почти сигурен, че предположението му е правилно.

Сега си спомни и начина, по който бяха произнесени тези думи. Беше сигурен, че мъжът не е мексиканец. Така говореха само родените испанци, и то аристократите — благородниците, грандовете.

Всички тези размишления събудиха тревога в сърцето на Ласитър. Пулсът му се ускори.

Дали случайно не беше попаднал на следа?

Май нишките се преплитаха именно тук.

Ставаше все по-тъмно. Хладният вятър се усилваше и Ласитър мръзнеше. Той обърна глава, за да вижда ранчото в падината. От прозорците му проникваше мътна светлина. Зад тях се движеха човешки фигури. Въпреки че не бяха много ясни, Ласитър разпозна две голи женски тела и пред тях мъж, който им говореше нещо.