Джек Слейд - Ласитър спира Похитителя на жени

— Жена ми — прошепна граф Кастило де Тамарит с мъка. — Исках онзи маскиран негодник най-после да престане да я измъчва. Щях да го застрелям, ако не бяхте ми попречили, Тор Ериксън.

Траперът кимна съчувствено. Много добре разбираше испанския граф. Кастило де Тамарит беше един от най-гордите мъже, които Тор Ериксън беше срещал в живота си. Понякога страстният му темперамент го тласкаше както сега към самоубийствени постъпки.

— Нищо нямаше да спечелите, графе — каза настоятелно траперът. — Похитителя на жени щеше да умре, но това нямаше да помогне на жена ви. Точно обратното. Само щяхте да увеличите страданията й.

Кастило де Тамарит мрачно поклати глава.

— Щях да се погрижа да я избавя — отговори сериозно той. — Кълна ви се, Тор Ериксън, щях да взема много от тия негодници със себе си в отвъдния свят.

Траперът премълча. Смяташе, че не бива да се разпростират повече върху тази тема. Сега най-важното беше да отклони мислите на испанския граф в друга посока.

— Всъщност как ме намерихте, Тор? — попита Кастило де Тамарит. — Това е същинско чудо.

Ериксън изсвири едва чуто с уста и веднага след това от тъмнината между скалите и гъстите храсталаци пред тях се появиха три сенки.

Три големи кучета се скупчиха около Тор Ериксън. И трите бяха вълча порода и на бледата лунна светлина изглеждаха много по-големи и опасни, отколкото бяха в действителност.

— Това са най-верните ми приятели — обясни той и гальовно зарови пръсти в гъстата им козина. — Синове са на една вълчица и на ирландско овчарско куче. Отгледал съм ги с шише мляко. Няма по-добри другари от тях. Скоро и вие ще се убедите в това, графе.

— Те ли ме намериха? — попита испанецът. — А после ви доведоха тук, така ли, Ериксън?

— Само едното куче — отговори траперът. — Усети мириса на коня ви, който ви чака южно оттук в боровата горичка. Оттам ви проследихме. Не беше трудно да ви открием.

— Слава богу, че така се случи — отговори графът. — Но какво ще правим сега, Тор? Имате ли някакъв план? Вие много по-добре от мен познавате тази пустиня. Затова ви моля да поемете водачеството.

Тор Ериксън разбра, че испанецът изненадващо бързо се е вразумил, и се успокои.

— Елате, графе! — подкани го траперът. — Знам къде трябва да отидем…

Маскираният излезе от блокхауса и спря за миг, облян от лунната светлина. После към него пристъпи Блек Сам. Ласитър видя как шефът на бандитите разговаря със своя подчинен.

Блек Сам на няколко пъти посочи към гроба и се чу как маскираният доволно се изсмя. Ласитър не можа да разбере за какво си говореха, но знаеше, че идва и неговият ред. Вече не си правеше никакви илюзии относно това, какво го очаква. Пред очите му отново и отново се изнизваха картините на изживяното досега. То приличаше на лош сън.

Въпреки всичко силите му постепенно се възвръщаха.

В сърцето му пламна жаждата за живот. Той отново стана такъв, какъвто беше винаги — човек, който никога не се поддава на отчаяние. По дяволите всички мисли, които го караха да се чувствува слуга, лишен от свобода, които не му позволяваха да следва повелите на сърцето си.

Имаше ли нещо по-хубаво от чувството, че можеш да утвърдиш самия себе си!

Битките бяха част от живота, от цялото човешко съществувание. Той не биваше да се предава. Щеше да се съпротивлява срещу тия негодници до последен дъх, дори да пукне като куче.

Вероятно нямаше да преживее този последен сблъсък, но поне щеше да умре достойно, като истински мъж. В гърдите му отново пламна познатият огън. Бе обзет от дива ярост, която не можеше да бъде укротена с нищо. Внезапно се почувствува наистина спокоен и силен.

Видя, че двамата бандитски водачи тръгнаха към него и ги загледа втренчено. Стъпките на брадатия и маскирания кънтяха глухо и заплашително по твърдата, изгорена от слънцето земя. В мътната лунна светлина фигурите им приличаха на чудовища с огромни озъбени муцуни.

Скоро двамата се изправиха пред него. Наоколо в очакване стояха бандитите. Всички искаха да видят големия спектакъл. Помнеха обещанието, дадено от главатаря, и щяха да наблюдават страшната фиеста на смъртта.

Централната роля беше отредена за Ласитър.

В началото маскираният дори не го удостои с поглед. Жестокият бандит виждаше само гроба, в който лежеше мъртвият му син. Мина безкрайно дълго време, преди бандитът да обърне очи към Ласитър.

— Сега ще ни отведеш при златото! — проговори той. — Съветвам те да побързаш. Не съм от хората, които търпят да ги бавят. Колкото по-дълго ме оставиш да чакам, толкова по-лошо за теб самия.