Джек Слейд - Животът ти или блондинката, Ласитър

— Защо направи това, Рио? — продължи Мълиган. — Това ли е твоята благодарност? Нали великодушно ти разреших да се заселиш на границата на пасищата ми? Нима не откупих от теб толкова много коне, и то все на добра цена? Бъди честен, Рио! Не съм ли бил винаги добър с теб?

— Да, сеньор — кимна Рио Сардоне. — Винаги бяхте добър към мен.

Едрият земевладелец се намръщи. Нещо не беше наред в тази история. Очакваше съпротива и изблици на буен гняв. Очакваше дори невероятни лъжи и оправдания. А вместо това този тип седеше спокойно срещу него с вдигнати ръце и се съгласяваше с всичко.

Дали беше толкова сигурен, че ще се измъкне? Нещо не беше в ред!

— Ти си помогнал на враговете ми, Рио! Вярно ли е това?

— Да, сеньор, помогнах им.

— Но защо, Рио? — попита слисаният ранчеро. — Защо го направи?

Рио отговори съвсем искрено:

— Съжалих се над тях, сеньор. Не разбирате ли? Арч Колеман винаги се е държал добре с мен. Понякога ми идваше на гости в малкото ми ранчо. Ние бяхме приятели, сеньор. Затова ми се стори ужасно да го оставя на произвола на съдбата.

Червенокосият мъж срещу него се намръщи грозно.

— И къде отидоха тримата, Рио? Къде е русата жена? Къде са двамата мъже с нея?

Рио вдигна рамене.

— Откъде да знам, сеньор? Помолиха ме да скрия конете им. И аз точно това направих.

— Ти се опита да ни заблудиш! — изфуча Мълиган. — Това е истината, негоднико! Ако нямах скаут като Кърли, може би щеше да успееш. По дяволите, ти си едно проклето копеле!

Рио Сардоне не се помръдна. Още от самото начало знаеше, че няма никакъв смисъл да се вълнува и да показва неспокойство. Това само щеше да влоши положението му.

Знаеше, че Мълиган преследва определена цел. В този миг чу съскащ звук зад гърба си, но не успя да се изплъзне от примката на ласото, която се уви около тялото му. Коженият ремък пристегна ръцете му. Той се сви и скочи като котка върху сухата земя, без да се нарани. Мъжът, който хвърли ласото, го дръпна към себе си. Лошото тепърва започваше.

Рио остана да лежи по гръб. Над него бяха надвесени половин дузина зеещи дула и приклади на пушки. После се появи жестоко ухиленото лице на Мълиган.

— Къде са тримата? — изкрещя той. — Казвай или лошо ти се пише!

Рио кротко поклати глава.

— Аз само взех конете им, сеньор. Нищо повече не знам. Заклевам се във всичко свято!

Ред Клайд Мълиган изгледа замислено вързания мексиканец. После коварно произнесе:

— Е, добре, имаме време. Няма смисъл да го убием веднага. Първо ще го сварим малко, за да омекне. Но не прекалявайте! Не искам да го уморите…

Той се извърна и се отдалечи. Този мъж явно беше сигурен в силата си. Беше готов да стъпче в калта всеки, който се изпречи на пътя му. Такъв беше Ред Клайд Мълиган.

Той спокойно се отправи към коня си. Метна се на седлото и се обърна към хората си:

— Най-добре е да го отведете в собственото му ранчо. Там ще ви е удобно — и спокойно потегли. Петима от хората му го последваха. Това беше личната му охрана. Най-смелият сред тях беше Джеси Шърман, този, който доскоро носеше звездата на заместник-шериф.

С пленника останаха петима мъже.

— Джеси — обърна се към помощника си Мълиган, — ако всичко свърши добре, ти ще бъдеш новият шериф на Каза Гранде. Този Стюдмън за нищо не го бива вече. Освен това ми пречи. На следващите избори няма да има никакъв шанс. Ти ще носиш звездата, Джеси. Ти си най-подходящ за тази почетна длъжност. Но първо трябва да свършим тази работа.

— Да, сър — произнесе почтително Шърман. Той вече си представяше как се разхожда гордо с шерифската звезда на гърдите. Слава богу, че преди половин година беше попаднал именно на човек като Мълиган. Двамата си подхождаха. Джеси Шърман беше сигурен, че в Каза Гранде ще направи големия си удар. Беше толкова уверен в това, че вече не беше в състояние да разсъждава разумно…

Мислите на Мълиган вече бяха другаде. Той си спомни тъмнокосата жена, която го очакваше в ранчото.

Джудит Бергман.

За него тя беше въплъщение на идеала му за женска красота. Затова разбираше увлечението на своя полубрат по тази хубавица, а също и смелостта му да завърже тайна любовна връзка.

Но защо Арч винаги го пререждаше? Защо жените предпочитаха пред него това проклето копеле, този мръсен кучи син?

В гърдите му отново се надигна омраза, която заплашваше да удави всяко разумно чувство. Това беше истинска болест, от която нямаше спасение.

Та той не беше по-грозен от Арч! Външният му вид беше съвсем приличен. Освен това беше много богат. Въпреки това и Лиза, и Джудит предпочетоха Арч пред него.