Джек Слейд - Княгинята на племето Арикара

Внезапно се чуха изстрели. Белите нападаха без предупреждение. Те забелязаха вожда и красивата бяла жена до него и насочиха пушките си срещу тях. Двамата скочиха и побягнаха да се скрият в гората. Само след няколко крачки Олд Биър Мен беше улучен смъртоносно, както се стори на Дуна.

— Бягай! — изпъшка старецът. — Скрий се на сигурно място, Файъркет!

Дуна послуша съвета му и навлезе в гъстата иглолистна гора. Тича дълго, без почивка, без да си поеме дъх. Дали белите я преследваха?

Стрелбата вече не беше толкова честа. Постепенно тъмната гора беше обгърната от тишина. Дуна се облегна на една ела и задиша дълбоко, опитвайки се да успокои лудото биене на сърцето си. Не биваше да се поддава на паника. Ще си почине малко и ще премисли какво да прави. На това я бяха научили арикара, когато излизаше на лов с тях.

Тези червенокожи мъже и жени излъчваха такова вътрешно спокойствие, че Дуна ги смяташе за същества от друг, по-висш свят. Тя беше възхитена от всичко, което преживя и научи през последните няколко месеца. Не искаше да се връща вкъщи, в цивилизования свят. Надяваше се да започне нов живот сред своите индиански приятели. Те толкова я уважаваха. Един път Олд Биър Мен беше казал пред всички, че тя е избрана от боговете да поведе малкото им племе към щастливо бъдеще.

Оттогава я наричаха Княгинята на арикара. Индианците напълно сериозно й бяха дали това име. Те твърдо вярваха в пророчеството на стария шаман.

Когато дишането й се успокои, Дуна предпазливо тръгна напред. Над гората бързо падаше мрак. Тъмносиньото небе почерня. Все още не се виждаха първите звезди. Внезапно Дуна замръзна на мястото си. Чуваха се човешки гласове. Няколко мъже тихо си подвикваха.

— Сигурно е някъде наблизо — прошепна единият. — Следата е съвсем прясна.

— Тогава да се разпръснем! — заповяда полугласно вторият.

Дуна беше обхваната от паника. Огледа се безпомощно и хукна като подплашена сърна. Чуваше зад себе си пращене на чупещи се клони и шум от тежко стъпващи ботуши по меката горска трева.

Скоро видя някакъв гъст храсталак. Без да се замисля, тя навлезе в него. Само след секунда обаче установи, че е сбъркала. Огромни тръни и шипове протягаха костеливите си ръце към нежното й тяло и сякаш се готвеха да издерат очите й.

Но връщане назад нямаше. Тя трябваше да продължи пътя си, дори ако той е пълен с опасности. Защото тези мъже не преследваха арикара, а нея, именно нея! Тя беше разбрала това още в първия момент.

Беше познала един от нападателите, макар и отдалечен на 500 ярда от нея. Мъжът се казваше Фред Никълс. Нямаше друг с подобна блестящоруса коса и изцяло облечен в черни дрехи. Много привлекателен момък наистина. Имаше добри маниери, но когато го нападаха, се превръщаше в чудовище.

Господи, как ли толкова бързо бяха узнали скривалището й! Дуна беше повярвала, че е успяла да се спаси от неприятелите си. Смяташе, че кланът Мотола най-после е спрял да я преследва. Затова толкова по-голям беше ужасът й, когато установи, че се е заблуждавала.

Дуна продължи да се бори с трънливия храсталак. Простата й ленена рокля беше разкъсана на много места, кожата й се покри с кървави ивици. Но тя не им обръщаше внимание. Вървеше все напред и напред.

По едно време спря и се ослуша. Преследвачите вече не се чуваха. Дали пък не бяха се отказали?

Дуна тръгна отново напред. Постепенно се поуспокои, а съзнанието й се проясни. Сега трябваше да бъде внимателна. Знаеше към кого да се обърне за помощ. Олд Биър Мен й беше описал мястото. Той говореше като в транс, но Дуна вярваше на всяка негова дума. Индианците арикара бяха убедени в пророческата дарба на стария шаман и безпрекословно се подчиняваха на волята му. Никой не се възпротиви, когато той нарече Дуна Княгинята на арикара.

В каква странна игра се беше забъркала! Но вече и тя самата вярваше, че такава е била волята на небето. Убеждаваше себе си, че никой няма да я потърси в тези пустинни места…

Дуна разтвори клоните пред себе си и пропълзя напред. В гъстия храсталак цареше пълна тъмнина. Младата жена не различаваше нищо пред себе си и се промъкваше опипом. Крепеше я надеждата, че мъжете са се отказали от преследването. Скоро щеше да се озове на сигурно място.

По някое време през клоните проблесна лунна светлина. Дуна забеляза пред себе си просека, обградена от високи ели.

Тя предпазливо се огледа. Изчака малко, търсейки да улови нечие непредпазливо движение в мрака. Всичките й сетива бяха напрегнати.