Джек Слейд - Княгинята на племето Арикара

Скоро откъм къщата прозвучаха първите ответни изстрели, фермерът Едуард Дръри изкрещя силно на децата си да се скрият на сигурно място. Само Макс и Доналд, двете по-големи момчета, знаеха как да си служат с пушките.

Куршумите на индианците се сипеха като градушка по стените на къщата. Тия червенокожи дяволи бяха обкръжили фермата от всички страни. Затворените в обръч хора нямаше как да се измъкнат.

Но семейството се съпротивляваше отчаяно. Ед и Хана Дръри стреляха, без да спират.

Внезапно обаче нападателите се скриха. Единствено дивите им крясъци звучаха в нощта.

— О, божичко! — простена фермерът и посочи към навеса, който тъкмо днес бяха напълнили със сено за дългата зима.

При тази гледка болка прониза сърцето му.

Ярки пламъци лижеха стените на плевнята. Миришеше на петрол. Червенокожите отлично знаеха как за минути да превърнат сеното в огромна горяща купчина.

Родителите и децата застинаха по местата си. Знаеха, че нищо не могат да сторят. Ако някой се втурнеше навън в този миг, той със сигурност щеше да се изложи на куршумите на тези проклети бандити.

Пожарът все повече се разпространяваше. Вдясно от плевнята се намираше оборът за конете. Украсените с пера ездачи се втурнаха натам и с два удара избиха напречните греди на входа. Животните отдавна бяха изпаднали в паника и препускаха безредно из ограденото място. Изстрелите и пронизителните крясъци на нападателите съвсем ги подплашиха. Тридесетте коня панически се втурнаха навън и за секунди се скриха в мрака.

— Не, не! — изкрещя Макс, големият син на Едуард и Хана. Той се втурна към обора, обезумял от ярост, и опря уинчестъра си на рамото, за да се прицели по-добре в злобно хилещите се индианци. После като бесен започна да стреля куршум след куршум.

— Макс! — изкрещя баща му и изтича навън, за да го върне зад стените на къщата.

Целият навес бушуваше в пламъци. Вече нищо не можеше да се спаси. Ревът на индианците заглушаваше дори пращенето на огъня.

Изстрелите плющяха безмилостно.

Макс Дръри се олюля, разпери ръце и падна по лице на земята. Баща му отчаяно извика. Наведе се, сграбчи с две ръце безжизненото тяло на сина си и поиска да го отнесе обратно в къщата. Беше страшно за гледане, когато, пронизан от множество куршуми, той целият се разтресе и се стовари върху мъртвото си момче.

Още по-страшен беше писъкът на Хана Дръри.

Конският тропот бавно заглъхваше в нощта. Прозвуча тържествен гърлен глас: — Това е отмъщението на арикара! Кажете го на всички наоколо. Това беше само началото! Ние арикара вече няма да се церемоним с белите крадци на земята ни. Ще ги унищожаваме безмилостно…

Изтрещяха още няколко изстрела.

Отдалеч цялата ферма изглеждаше обхваната в пламъци. Сякаш всякакъв живот беше изчезнал в доскоро мирната долина.

Хана Дръри излезе навън и безмълвно коленичи пред телата на съпруга и на големия си син. Лицето й приличаше на каменна маска. Беше останала сама на света, без опора, без бъдеще. Децата уплашено се притискаха до майка си, търсейки утеха в страха си. Но болката и отчаянието на жената бяха толкова силни, че тя не беше в състояние да произнесе нито дума.

Жилавият старец пълзеше на четири крака. Изстрелите бучаха в ушите му, сърцето лудо се блъскаше в гърлото му и единственото му желание беше да се измъкне колкото се може по-далече от това ужасно място.

От време на време страхливо обръщаше глава назад и се взираше в заревото на пожара. В устата му горчеше. Изпитваше болка, пълзеше като смъртно ранено животно, което се влачи с последни сили през тревата. Продължаваше обаче да се движи напред с отчаяна упоритост. Инстинктът за самосъхранение все още беше твърде силен. Като всяко живо същество и той се бореше за живота си. Стискаше зъби и пълзеше напред. По гърба му се стичаше топла кръв, но старецът усещаше, че раната не е смъртоносна и продължаваше.

Най-много го болеше, че няма как да помогне на благодетелите си. Да беше поне въоръжен! Бързо щеше да види сметката на някой от тези негодници. Но сега можеше само да се влачи като смъртно ранено животно. Всеки срещнат би могъл да го довърши без никакви усилия.

Някъде далеч прозвуча кънтящият глас:

— Това е отмъщението на арикара…

Старецът дочу и останалите думи. После пред очите му падна мрак…

По някое време дойде на себе си и продължи да пълзи. Познаваше всяко кътче на фермата и знаеше къде може да се скрие.

Накъса ризата си на парчета и си направи примитивна превръзка. Усети с радост, че кръвта е спряла. Просна се облекчено на тревата и заспа като мъртъв.