Джек Слейд - В подземията на Ел Пасо

— Проклета усойница! — изрева Ласитър и се опита да се освободи от въжетата. — Само да ми паднеш в ръцете, ще ти извия врата. Ако се случи нещо на Джулия, ти ще си виновна, змия такава! Дон Габриел, не бива да й вярваш! Вероятно враговете ти междувременно също са разбрали къде е скрита дъщеря ти.

— Подла клевета — наежи се тя. — Обеси го това копеле! Той е от бандата, която от седмици вече те тормози, Реймънд. Мисля дори, че той е главатарят им.

— И защо тогава ще освобождавам Джулия? — извика огорчено Ласитър. — По дяволите, дон Габриел! Кога най-сетне ще започнеш да използуват разума си?

— Защо си завел Джулия при китаеца? — запита дон Габриел.

— Защото неговият хотел беше последното ни убежище. Нас ни преследваха. В цяло Ел Пасо гъмжеше от бандити, които искаха отново да ни заловят. Единственият ни шанс беше хотелът на китаеца. Вчера вечерта тръгнах насам, за да получа тук подкрепление. Но твоите хора вече също бяха потеглили. Случайността ги доведе наблизо тъкмо когато ме нападнаха онези негодници. Стигна се до тежка престрелка. По дяволите, изпрати някого в Ел Пасо! Най-добре направо при шерифа, той ще го потвърди.

— Не мога да намесвам шерифа — отвърна дон Габриел.

— Знам — иронично отбеляза Ласитър. — Защото и на теб самия не ти е чиста съвестта. Затова и не приемаш откритата борба. Страхуваш се, че твърде много неща ще излязат наяве.

— Това ти го е казал китаецът, нали?

— Да, той ми отвори очите.

— Аз ще го унищожа него!

— Ти си един упорит глупак! — каза Ласитър. Дон Габриел вдигна юмруци, сякаш искаше да се нахвърли върху него. Но се овладя в последния момент.

— Не! — процеди през зъби той — Няма да си мърся ръцете с теб. Имам си хора за това.

Погледът му издаваше мрачна решителност. Вярваше на русокосата. С това съдбата на Ласитър беше решена.

Въпреки това той се опита да промени ситуацията в своя полза. Този път избра по-спокойния тон.

— Трябва да изпратиш поне един човек в Ел Пасо — каза настойчиво той. — Преди да си сторил нещо, за което впоследствие горчиво ще се разкайваш. Откъде си сигурен, че русокосата не е казала вече и на враговете ти къде се е скрила дъщеря ти?

— Никога не бих сторила това! — изкрещя блондинката. — Как бих могла да имам нещо общо с такива изверги?

— Та ти много добре ги познаваш — извика Ласитър и се опита да блъфира. — Чух ги как говореха за тебе. Само ти би могла да бъдеш тази, за която ставаше въпрос. Ти си заловила писмото, в което Джулия съобщава на баща си кога ще се върне вкъщи. Чрез теб са разбрали точния ден на пристигането й.

— Това е подла лъжа! — изписка рязко тя. — Измисляш си само за да се отървеш.

Антурия фучеше като фурия. Ласитър разбра, че се чувстваше разобличена. Сега с решителна атака се опитваше да спаси това, което все още можеше да бъде спасено.

… Лицето на богатия хасиендеро издаваше несигурност. Той така или иначе не държеше на предателката. Дори имаше намерението да я разкара един ден, в някой подходящ за това момент. Дори и насън не му бе минавало през ум да изпълни условията, които му беше поставила. Затова беше подписал всичко без всякакво колебание.

— Изпрати поне няколко надеждни човека, дон Габриел — настоя Ласитър. — Измъкни дъщеря си от Ел Пасо, преди да е станало твърде късно! След това пак ще можеш да ме съдиш. Длъжен си да ми дадеш поне този срок.

Дон Габриел изглеждаше впечатлен от спокойствието на Ласитър. Той бе разкъсван от съмнения.

Русокосата изтича обратно в къщата с разкривено от ярост лице.

Тропот от копита и шум от колела отекнаха в ранното утро. Очевидно някакъв лек файтон летеше с бясна скорост насам.

Всички погледи се устремиха към вратата, но нищо не можеше да се види, защото беше затворена.

От дясната кула се провикна един часовой.

— Двуколка откъм Ел Пасо. Да я пусна ли да мине?

— Да, пусни я вътре! — извика дон Габриел.

Ласитър беше единственият, който не изпускаше от очи голямата сграда. Питаше се защо русокосата бе изчезнала така припряно. Причината за това определено се криеше в гузната й съвест.

Изведнъж забеляза раздвижване зад един от прозорците на горния етаж. Той бавно се отвори и после Ласитър видя как през него се подаде дулото на една пушка. А зад нея се подаде една глава с дълги руси коси.

Тя се целеше в Ласитър. Искаше колкото се може по-бързо да му затвори завинаги устата. В паниката си не бе помислила за това, че по този начин сама признаваше вината си.