Атанас Славов - Отвъд пустинята

Спрях. До стеснението оставаше малко повече от километър. Слязох от коня. Отведох го по-далеч от пропастта, потупах го по врата и приседнах на земята, все така с лице към слънцето. То беше вече почти над хоризонта. Дълъг облак закриваше долния му край. Изведнъж се разнесе отчаяно цвилене, което заглъхна във вълна от грохот. Сякаш оживяха геологическите ери, наслоени в скалите. Отдолу се надигна плътна черна стена, меняща очертанията си. На километър пред мен ръбовете на коньона пропаднаха надолу. Постепенно стената от дим и прах изтъня и слънцето си проби път през нея. Огромно. Кърваво.

Бедният кон едва ли някога бе сънувал такъв галоп. Зад мен ставаше по-светло, защото димът се разсейваше, и по-тъмно, защото слънцето залязваше. Препуснах, за да не ме залее тъмнината. Сълзите от парещия вятър се плъзгаха по слепоочията и отлитаха назад. Виждах вече светлините на селото.

Бяха много. Пламъци на факли сновяха във всички посоки: Диас организираше ораната. Възпрях коня, който с облекчение премина в тръс.

После… после беше нощта, през която аз, Диас, Висенте и още няколко души от „щаба“ тичахме като обезумели от група на група, обяснявахме, разпределяхме позициите, търсехме укрития за жените и децата. Петнадесетте автомата на пистолеросите раздадохме на тези, които бяха служили в армията, останалите получиха няколко карабини и десетина пушки. Диас взе единствената базука, кой знае как попаднала в склада на охраната и двадесетина снаряда за нея. Тези които нямаха оръжие, правеха връзки от останалия динамит и ръмжаха през зъби онези полухристиянски-полуиндиански напеви, с които Андите посрещат последния полет на кондорите си…

Когато хоризонтът започна да се налива с розово, пристигнаха предните постове и съобщиха, че през нощта войниците почти са разчистили прохода и се готвят да настъпват. Три танка и шест бронетранспортьора. Време бяхме спечелили. На път към предната позиция ме настигна Висенте, придружен от дребно съсухрено човече. Запозна ни — Чжи Юн.

— Сеньор, ти казал, че битка с танкове. Аз работя на хидромонитор, много мощна хидромонитор…

Китаецът ме гледаше очаквателно през тесните процепи на очите си.

— И мислиш, че нещо ще може да направи на танковете?

— Два милион атмосфера, сеньор! — страстно повиши глас Чжи Юн.

Избутахме количката с тежкия монитор до предните окопи, изкопахме канавка за тръбите и кабелите. Чжи Юн се въртеше около количката, завинтваше в земята някакви фиксиращи приспособления, после изчезна някъде.

Залегнахме в окопите. В каньона кънтеше бучене на двигатели. Появи се танк, втори, трети. Машинарията на китаеца издаде остър звук, последва грохот. Тънка сребриста струя спря първия танк, отсече като с нож оръдието. Плъзна се като змия към втория, скъса веригите му, удари бронята. Машината зазвънтя, войниците изскочиха, хванали се за главите и се проснаха на земята. Сребристата нишка описа над тях осморка — и те вече не станаха. Затракаха картечници, залаяха автомати… Оцелелите отстъпиха. Миньорите наскачаха с радостни крясъци. Вероятно се чувстваха отмъстени за кървавия преврат, за предишния и този преди него — за всички задавени опити да се направи нещо по-добро. Мисълта ми скачаше назад във времето — през трупове, земетръси, еретици и вещици, горящи на клади, през звънтящите доспехи на конквистата…

— Чжи Юн — казах, бяхме насядали да пушим до окопите, — как си попаднал тук, в тоя концлагер?

— Навсякъде концлагер, сеньор — цял свят концлагер! На родина искат възторжен роб; тук поне мога бъда зъл!

Изведнъж се разнесе остро тракане. Отгоре нещо проблесна; сянка на хеликоптер премина окопите. Пукот и ужасната миризма на изгоряло месо… Виеше се жълто-кафява димна пелена, мониторът гореше. Стъпих на нещо меко, отскочих — беше овъглено тяло.

— Крийте се в тунелите! — крещеше отнякъде Диас.

През отсрещния склон плъзна димяща ивица. Късове от ажурната конструкция на елеватора се посипаха по терасите. Втора ивица, в чиито пламъци изчезнаха няколко бягащи фигури. Боен лазер. От училището, където се бяха скрили жените и децата, се разнесоха писъци.

— Слънчев дъжд! — извика Чжи Юн — Велик китайски дракон дошъл, донесъл слънчев дъжд!

Изскочи на открито, затича след хеликоптера с викове. Ръката на Диас смаза рамото ми. Видях краткия блясък на убийствената капка, която зачеркна китаеца.

Диас не можа да ме удържи. Отблъснах се, посрещнах земята с ръка, вдигнах автомата. Полетях заедно с куршумите, в една безкрайна секунда се слях с неподвижните очи на пилота; усетих в лицето си моите собствени куршуми. Зад мен чух базуката на Диас. Обвита в дим, горящата машина се завъртя около оста си — и драконът изчезна в небитието…