Атанас Славов - Отвъд пустинята

— Имах.

— Прощавай, Диас.

Усмивката му бавно отрази лунната светлина:

— Страшно много съжалявам, че не можах да се върна, Хорхе. Но знаеш ли… Не съжалявам, че останах.

Тази нощ не разговаряхме повече. Бях много изморен. Можеш ли да си представиш сто милиона години, Хорхе Родригес? Или поне един?

— Ще спим ли, Диас? Ако ти изобщо се нуждаеш от сън, разбира се.

— Какво? А… аз вече спя…

На другия ден не ни събуди слънцето. Над нас тежеше плътен тъмносив таван. Теренът беше все същият, с безбройни камъни и издатини. Единственият начин за ходене беше скачането от един камък на друг. Навсякъде — камънак. Нищо живо. Дори змии. Дори птици. Дори кактуси. А днес нямаше и слънце. Облаците мътно сияеха над пустинята. Скоро стана ясно, че не сме сигурни в посоката. Няколко пъти спирахме за кратки почивки. Чувствах, че всичко е безкрайно — пустинята, небето, жаждата, денят, нашето пълзене между облаци и камъни, които стават все по-близки и по-твърди. Към вечерта вече паднах от умора. Най-сетне тялото ми обяви бунт и отказа да се изправи.

Бях много зле. Гладувал съм и друг път, но такава жажда не бях изпитвал. Мъчех се да не мисля за нея, но напуканите сухи устни ме боляха, нещо дереше гърлото ми. Диас беше малко по-добре от мен. Съвсем малко.

— Да, Хорхе, това определено не е най-добрият живот.

Криво се усмихнах:

— Като си помисля само…

Замълчах. Много неща ми пречеха да говоря. Сухостта в устата и гърлото — но не само те.

— Помисли си, де! — подкачи ме той с мекия си южняшки диалект.

Човек беше. Въпреки всичко, въпреки че бях повярвал на целия му разказ, за мен той оставаше възрастен силен мъж, не много различен от мен. Успях да се освободя от плахата неувереност. Успях да се ядосам:

— Добре, Диас! Искаше ми се да те разпитвам още за вашия свят, за вас самите. Но друго ме интересува сега. Казваш, не е ли достатъчно да си „сапиенс“. Един мой приятел се майтапеше: „Всички сме хомо — разликата е в сапиенсите“. Ти твърдиш обратното. Да речем, че се съглася с теб. Но едно не мога да разбера — защо си толкова убеден, че правилно оценяваш света ни? Ясно е, че сме различни и като биологичен вид, и като социална история…

— За биологичната разлика — да. Но социалните ни истории са много сходни…

— Донякъде, Диас! Щом сте станали по-умни от нас, има разлика! Ние няма да поумнеем! Ти ми говориш за крилато човечество — аз виждам бездънно невежество, блато без пътеки, крах на всички добри намерения. И не виждам мост между тези две противоположни неща. И не виждам как ти, пришълец, дори и за тридесет години живот сред нас, можеш да прецениш кое е добро и кое — зло!

— Че какво му е лошото на доброто у вас?

— Няма го, Диас! Човечецът се ражда с илюзията за него, размахва радостно ръчички към прекрасния бял свят — и пляс! Първият шамар, започва дресурата. Колкото по-нагоре, толкова по-навътре. Колкото повече навлиза в игрите, толкова по-ясно става, че с това свое добро в себе си за никъде не е, никой не е готов за него; в най-добрия случай ще му го измъкне от ръката и ще го прибере в джоба си. Или ще му тегли куршума! Нали за добро се бихме завчера! Цялото общество се крепи на злото, Диас! Ако опиташ да прокараш някакво добро, ще заглъхнеш във като във вата или ще те задушат, както беше с вашия бивш президент…

— Защо „вашия“, Хорхе?

— Тогава съжалявах, че по време на преврата карах криминална школа в Щатите, а не се бих на барикадите… Сега не съжалявам. Ако бях загинал в престрелките, щяха да са на свобода десетки криминални престъпници, които излових. Повечето бяха убийци, които вече не убиват…

— Криминални, казваш. А професионалните убийци, които унищожиха една осма от населението?

— Какво можех да направя срещу тях? Власт, политика! Затова се отказах от политиката, Диас! Криминалните убийци са безкоментарни…

— Да, и за тях съвестта вика „браво“! И главата в пясъка, а Хорхе?

— Да — противно ми беше, но повторих. — Да, главата в пясъка! Не вярвам в абстрактни революции…

— Разбери ме правилно, Диас — започнах отново, — освен вярата има и реално знание, нали? Знаеш ли колко ужасен беше за мен курсът по социална кибернетика, който ми преподаваха в полицейската школа? Убедих се, че обществото е машина. Че е неизбежно все повече да губим свободата си, ако искаме да бъдем разумни и да победим стихийните закони. Или разум, или свобода и с едното от двете трябва да се плати! Ето, ние се опитваме да счупим машината. Не става: всеки от нас е само клетка в нея — зъбчатка, тригер, каквото щеш и колкото по-научен е да приема тази роля, толкова е по-щастлив. Преди мислех, че поне в себе си можеш да бъдеш свободен. Сега разбирам, че дори и такава свобода е смъртоносна, щом ме доведе дотук… Като в математиката — едно е правилното решение.