Атанас Славов - Отвъд пустинята

Притичахме в края на селото. Бяхме поне 40–50 души, стояхме в кръг, някой възбудено разказваше и сочеше обезобразените тела. Пистолеросите, усмирявали с пръчки двама пияни. Ненадейно единият извадил нож и те го застреляли. Видели това, хората наоколо побеснели и се нахвърлили върху охраната с колове. Трима пистолероси бяха убити, седем работници — ранени. Дон Латарда изчезна. Тълпата започна да оредява много бързо. Останаха само няколко души.

После имаше стрелба. Много стрелба и взривове. Разбрах какво става, когато видях група миньори да хвърлят динамитни пръчки в прозорците на охраната. Шест експлозии разрушиха бараките до основи. Работниците се мятаха между развалините, събираха оръжието на убитите. Нас ни подхвана и почти насила ни повлече голяма група, която търсеше дон Латарда. Диас се хвърли в една от горящите бараки и почти веднага изскочи отвътре:

— Тук е! Стойте!

Хората застинаха от пронизващия му глас.

— Латарда е убит от взрива — спокойно каза Диас в настъпилата тишина. — Убит е пред радиостанцията. Съберете всички на площада. Всички! И намерете Висенте.

Седяхме в кръчмата. Отвън се чуваха гласове — хората се събираха. Дежурните от рудника също идваха на площада.

— Ще пратят наказателен отряд — тихо обясняваше Висенте. — От военната база в равнината. Миналата година тук стана една история, арестуваха шест души. Тогава дойдоха от базата. Бронетранспортьор с войници пратиха. Откараха нашите и повече не се чу за тях.

— Бронетранспортьор, казваш. — Диас разгъна моята карта на платото. — Откъде е минал?

— Оттук — Висенте прокара пръст по каньона — и после сигурно по тази пътека, защото излезе на четвърта тераса. Пътеката е широка.

— Добре. — Диас погледна през прозореца. — Хората май се събраха. Ти ли ще говориш?

— Не, камарадо Диас. Искам ти да говориш.

— Аз съм чужд тук, а теб те познават.

— Няма значение, камарадо. Ще ти повярват, защото положението е почти безизходно.

Диас кимна. Очите му сякаш потънаха в орбитите си. В тях имаше някакво странно изражение, което тогава взех за вътрешно съсредоточаване. Стана. Тялото му зачеркна яркия правоъгълник на вратата.

— Камарадос — долетя до всички неговия глух, странно ясен глас — знам, че Висенте ви е казал кой съм и виждам в очите ви надежда. По времето на предишния режим ние с вас не съумяхме да се погледнем в очите с достатъчно взаимна вяра и стана това, което е сега. Гладът и безизходицата ви затвориха в този концлагер, отчаянието ви хвърли в саморазправа. Аз се радвам, че сега съм с вас за да търся изхода, където и да е той, дори и да го няма. Защото положението е безжалостно. Собствениците на американската фирма, която притежава мините, от няколко месеца са влезли в конфликт с нашия Президент. За него този случай е повод да се разправи с вас окончателно.

— Можем да избягаме! — провикна се някой.

— Не можем. При най-бързото движение можете да стигнете до началото на каньона, защото друг път няма, а там…

— Ах, мекаго си диос! — изпсува гласът, проумял изведнъж еднозначността на положението.

— Пресметнах времето, камарадос — продължи Диас — имаме не повече от три часа, докато пристигнат военните, и два часа, докато залезе слънцето. Не можем да се подготвим за бой, на всичко отгоре нощем. Но можем да спечелим време, ако е достатъчно динамитът.

— Динамит има — бавно каза зад него Висенте. — Към триста килограма.

Диас се върна на масата и мълчаливо почука на картата там, където проходът се стесняваше.

Тук вече нямаше прах. Рядка суха трева покриваше земята. Яздех по плоската като дъска равнина на крачка от пропастта, разцепила това плато преди милиони години. Долу вече беше тъмнина. Слънцето блестеше вляво от мен. Полегати лъчи осветяваха отсрещния ръб на каньона. Долу, в мастилената сянка, две светещи точки хвърляха върху пътя триъгълник жълта светлина. До мен достигаше бучене. Натоварен с четвърт тон динамит, камионът долу пълзеше толкова внимателно, че километър по-горе моят бавен кон можеше да ходи успоредно с него. Яздех и си мислех, че отдолу навярно ме виждат. Мъничък, черен, окръжен от сияние конник на километрична височина, на фона на небе, залято с разтопен метал. Сан Хорхе, слязъл от рая.

Никога не се бях чувствал толкова добре. Мисълта, че след десетина часа ще разбера има ли рай, ме успокояваше. Амигос, мислех си, в същност това е чудесно. На нас повече не ни е нужен този кален, сив и злобен свят, и ние достойно ще го напуснем, в истински бой, когато виждаш приятели до себе си и врагове насреща. Ще го напуснем с мисълта, че след това той ще умре, защото се нуждае от нас много повече, отколкото ние от него.