Атанас Славов - Психопрограмираният

— А способностите, невероятните способности, които ползвах, Лори-Бин?

— Какво знаем ние за своите способности, Баюн-чи? — с горчив и нервен смях отвърна психологикът. — В нашето несъзнание има огромни складове със знания, дочути и доловени от ухо, едва видяни от периферното зрение, които биха могли да сглобят вярната представа за всяка една ситуация, да намерят най-сполучливото поведение за излизане с изгода от нея. Ние не познаваме това, защото сме жалки и несъвършени, сковават ни хиляди догми на обществен морал, които ни карат да правим това или да не правим онова, да правим онези грешки, с които обществото ще ни понесе и приеме като нормални в своята безпомощност единици…

Баюн усещаше как кръвта бие в гърлото.

— Всичко, Баюн-чи, на което си бил способен през този период, винаги е съществувало в теб, но само това дълбоко разтърсване на несъзнанието го е направило действащо. Наистина доста странно е било това твое несъзнание, щом от всички гледали филма единствен ти си реагирал по този начин. Дотук е моята наука, Баюн-чи. Да не забравяме, че тя току-що се създава, нали?

Още преди да влезе в сградата на въздушната гара, Баюн разбра, че нещо не е в ред. Над ниското кръгло здание, където през тези два дни беше висяло огромното тяло на „Велдакон“, сега нямаше нищо. Сградата, миниатюрна в сравнение с дирижабъла, сега изглеждаше странно уголемена. В първия момент той помисли, че е попаднал на друго място… Не, разбира се, това беше площадът, зданието на гарата, зад което се виждат пистите за самолети и огромният елинг за дирижабли… Стоп! Покривът на елинга е затворен! Значи „Велдакон“ не е отлетял преждевременно, а е прибран вътре. Защо?

Изпълнен с неприятни предчувствия, между които едно от първите беше, че Деара е влязла във войната и се очаква въздушно нападение, Баюн почти изтича до информационното гише.

— Съжаляваме, господин Глордах, но днешният полет се отменя — мъжът зад гишето говореше с искрено съчувствие. — Очаква се страшна буря, всеки момент ще започне и… не знам какво да ви кажа, тук бурите продължават по няколко дни. Затова „Велдакон“ е прибран, иначе… представяте ли си, ако това огромно нещо се откъсне от мачтата и налети на сградите отвън? Преди шест години имаше такъв случай, само че последствията…

— Благодаря за информацията — отчаяно го прекъсна Баюн, рязко се обърна и тръгна към някаква стълба, без да се интересува накъде води.

Излезе на плоския покрив на гарата. Там имаше ресторант, който като връх на всичко сега беше затворен. Баюн нервно обикаляше между празните маси. Рязко налитащите пориви на вятъра рошеха косата му и развяваха полите на лекото палто. Светлината помръкна. Чудовищен, черен, смазващ погледа облак поглъщаше небето. И изведнъж плисна дъжд. Вятърът беше също топъл, неговият плътен напор предизвикваше дори удоволствие. Дрехите почти мигновено подгизнаха, но Баюн не почувства студ — дори и в такова време Деара не познаваше студа.

Той беше забравил природата. Беше забравил каква може да бъде тя — такава могъща, весела, приятелска. Подложи лице на дъждовните струи, разкопча палтото си, което веднага като старинен плащ се развя зад гърба му, и се наведе през парапета. Във вдлъбнатините на бетона долу имаше цели езерца с набраздена от капките и вятъра повърхност. В тях кипеше отразен мракът и редките сини мълнии. В кратък миг слънцето успя да разкъса облака, погледна Баюн право в очите и всичко заблестя от тази мигновена светлина. Баюн се засмя и започна да лови дъжда с уста. Капките бяха пъргави и безвкусни.

Изведнъж малките светкавици като че ли изчезнаха.

После огромна лилава пукнатина свърза двата най-тъмни облака. Сякаш за момент някой невидимо дръпна встрани двете половини на небето и веднага с чудовищен тътен отново захлопна пролуката. И Баюн престана да се наслаждава на бурята. Светкавицата, облакът му бяха познати. Споменът за тях водеше назад, към дълбоката древност на пустинята Нангаруза, пустинята на демоните, пустинята на Демона!

Мътната вълна на мислите, възпирани досега, се блъсна в бента на челото, възвърна напрежението на премълчаните въпроси и го понесе надолу по стълбата (както тогава, след взрива на „Мълниеносеца“!), обратно в канцеларията, където телефонистката подскочи от внезапното му нахлуване.

— Какво ще обичате, господине?… С Нангар? По подводния кабел?… Да, по гражданска тарифа… Ах, вие сте с правителствена командировка? Трябваше веднага да кажете, можете да говорите по спешната линия… С кого? Командора на въздушната гара… Вечинт? Трета кабина, заповядайте, моля. Сега ще опитам да взема връзка…