Атанас Славов - Психопрограмираният

Ето сега този кабинет, този елегантен, възпитан човек с уморено лице беше неговият неповторим вираж. Наистина, моторът на Баюн беше чужд, с неизвестна мощност, но крилата и кормилото, с които той извърши виража, бяха негови. Те уверено бяха превърнали въздуха от враг в приятел и победата им принадлежеше.

Лан Фартат, аеродинамичният Лан, както го наричаха сподвижниците му на политическата арена, който въртеше цялата сложна система на Контролицията, беше седнал пред Баюн с безволно вдигната глава, без да мига с красивите си очи. Баюн разбра, че иска още нещо. Да разлюшка още повече този задкулисен държавен гений. Да направи невероятното. Да го накара да говори това, което мисли.

Нещо повече — той почти разбираше как може да стане това. Трябваше малко да отстъпи от своята идеално защитена позиция. Вече се налагаше. В този образ Баюн беше прекалено съвършен, по-съвършен от събеседника си. Фартат едва ли би могъл да му прости. Трябваше отстъпление. Нужна беше една безпогрешна грешка. Или няколко. Или цяла система, в която грешките толкова се преплитат със съвършенството, че предизвикват снизходително доверие и желание за поучителна откровеност… Предписанието беше съгласно.

Баюн внимателно поведе разговора между нови брегове. Тонът на разговора стана достатъчно интимен, за да може той с чистосърдечен стил да заговори за себе си. Баюн нахвърляше словесни щрихи в най-неочаквани места. Постепенно започна да се осъществява едно сложно платно, един неуверен, колеблив портрет. Идеали, преди всичко идеали, а после тяхната ерозия. Така вятърът разрушава скалите, стояли непоклатимо в нангарските равнини. Вятърът на живота налита върху завършилия школата младеж, изминал по-късно за кратко време пътя към най-високите нива на обществото. Пирамидата от натрупани идеали започва да се руши в най-слабите си места. Често някой по-тежък идеал се срутва от мястото си и полита надолу, довършвайки разрушението на слабите и нетрайни основи. В пясък се превръщат и падащите отвисоко скали. А оцелелите стърчат самотни, болезнено остри като спомен за старата пирамида. Постепенно потъват сред еднаквите цинични дюни, които вятърът на живота може да размести, но не да ги разруши, защото вече е постигнал най-силного разрушение. Пясъкът, от който са съставени.

Баюн беше привършил, но Фартат още мълчеше. Равните му бели зъби замислено хапеха точно очертаната устна. Очите може би за пръв път тази вечер напрегнато се вглеждаха не в другия, а в себе си. После заговори — тихо, като че ли на себе си.

Да, той няма да скрие, че вижда един узрял не според годините си млад мъж. И това го радва. За него съжалението винаги е придружавало необходимостта да се вземат мерки срещу младите бунтари, които попадаха в Контролицията. Идеалите, в това господин Фартат е дълбоко убеден, са абсолютно необходими за съзряващия човек. Трябва отнякъде да се започне. Трябва да има стъпала, от които да се отблъснеш нагоре. Но според идеалите не може да се живее, без дух да остане, колкото и да е жалко! Те са обща представа за най-добрата възможна картина на света. А той на практика се оказва съставен от огромно количество дребни неща. Човекът е принуден именно от тях да съставя живота си, а не от общите представи. И тук, Баюн-чи, се крие клопката. Великата трагедия. Предопределеността на човека. Вместо той да прави нещата — те правят него. Те са се научили на това много преди той да се роди. Преимуществото, че е разумен, не му помага да надхитри безсмъртната им практика. Затова идеалите в един момент се оказват вреден товар, който повече не може да бъде влачен по нанагорнището на живота.

Тук именно е изпитът на зрелостта, Баюн-чи. Или оставаш с товара и той рано или късно те смъква в подземията на Контролицията или подобна институция, която неизбежно съществува… Или, освободен от бремето, се понасяш нагоре, където може да има финален връх. Връх, а не подземие, нали? Има и нещо друго, Баюн-чи. Хората искат да бъдат еднакви. Не защото не обичат прогреса или са лоши по натура. Не, те просто са като скачените съдове в опитите на Онторах. Повечето в един от тях предизвиква движение от него към другите, които имат по-малко. На това се крепи движението в света ни. Нашата скъпа Контролиция изпълнява ролята на онези тръбички, които свързват всеки с всеки, които дават възможност за доближаване до равновесието, без да се опасява, че то ще бъде достигнато. Дори съвсем еднаквите амбиции предизвикват различни постижения, различни достояния, а оттам — необходимостта да се прелива от някой към някого…