Атанас Славов - Психопрограмираният

На пристанището вече го чакаха. Самият Дилетиле беше дошъл да го изпрати. На борда на малкия катер двамата обмениха последни прощални реплики. Дори и да беше учуден от покупката на Баюн, Дилетиле не показа това с нищо. Баюн му върна значката. Ритуално притисна ръката му до челото си. Дилетиле напусна катера. Застана на брега и вдигна напред и нагоре ръце в знак на благословия. Така остана — смаляваща се фигура на отдалечаващия се бряг.

Катерът го откара до подводницата, която чакаше на рейда. Баюн беше приет от капитана, който мълчаливо го отведе в каютата. Отново беше сам със себе си. Две денонощия път. Монотонен тътен на моторите. Спокоен ход на неподгонените мисли. Баюн се изненада от това, колко е започнал да цени възможността за спокоен размисъл. Някога мислеше, че тази ценност идва със старостта. Той се усмихна на умиротвореното си настроение. Изтегна се на койката, без да се събува. Но ръката му докосна дира. Обзе го странно вълнение. Той седна, бавно пое инструмента. Като че ли за момент се беше превърнал в своя приятел-музикант, който, докоснал дира, побеляваше до върховете на пръстите си. И оставаше все така бледен, докато музиката не изтече от душата му. Знанието да подрежда гами по някакъв чудесен начин се беше запазило в пръстите на пилота. Първият акорд отзвуча. Последвалите го звуци нямаха нищо общо с елементарните весели песнички, които свиреше някога в школата. Звуците бяха неочаквани, накъсани, изненадващи като появата на Демона, като събитията след това, като падане на горящ дирижабъл, като вдъхновеното лице на Дилетиле, като острата воня на мъртвия фил и още много други неща. Неизвестно откъде беше дошла увереността, че може да изсвири всичко това, да го разкаже, дори да го изпее на всички, които са готови да го изслушат… Стиховете изплуваха някъде отвътре. Заварваха съзнанието му неподготвено. Там някъде, из върховете на нангарския културен елит, живееха същества, наречени поети, които пишеха римувани образи — видения, породени от неземна любов или абстрактно отчаяние към неразбрания свят. Баюн рядко четеше луксозните им издания. Древният Зун Себенера беше много повече свързан с действителността, отколкото съвременните му наследници — странно, нали? Неговите „Срещи с боговете“ оставаха в паметта по-трайно, отколкото множество съвременни стихове. Това бяха подредени мисли — и те обещаваха проясняване на многомесечния хаос, който владееше ума на Баюн.

Дежурният се наведе към гишето, за да разгледа секретния пропуск. Кимна удовлетворено.

— Какво ще обичате, господин секретег?

— Трябва да говоря лично с консултант-президент-стратега.

— С господин Фартат?

Баюн кимна. Леко изненадан, дежурният затвори прозорчето. Заговори с някого по вътрешния селектор. Гласът му не се чуваше. Най-сетне остави слушалката и отвори гишето.

— Обърнете се за вътрешен пропуск към седми отдел. Но имайте предвид, че трябва да е за нещо наистина важно.

Без да го изслуша докрай, Баюн тръгна към въртящата се врата на чакалнята. Преди да влезе, рязко се обърна към входа. Зад стъклото на портала една сянка се дръпна встрани. Втората сянка на Баюн. Някъде тук имаше и трета. Две професионално незабележими фигури, които с търпеливостта на вързан фил следваха Баюн вече трети час. За да се убеди в това, той измина доста заплетен маршрут около центъра на града. Следенето беше факт. Напълно естествено.

Баюн не бързаше. Пропуск щеше да получи веднага. Вървеше към седми отдел по широкия коридор. Коридори… Откакто се беше преселил в столицата, коридорите станаха също такава обикновеност, както и улиците. Ако сравнеше разстоянията, изминати през коридори, с тези, които бе извървял под открито небе, те сигурно щяха да се окажат равностойни. Пък и преди това — коридори в целия живот, от детството досега. Не прави това, не прави онова, дръж се по един начин, не се дръж по друг. Тази стая е за теб. В онзи отдел нямаш работа. В последния месец се случиха много събития — и всички бяха свързани с коридори. Дори пътуването до Ампай и обратно се оказа кратък преход под открито небе от едни коридори до други.

А най-големият коридор беше Предписанието. И най-странният. С неочаквани завои, с подеми и слизания, с внезапни стълби и колони, скрити в полумрак или ярко осветени. В последно време идваше чувството, че този коридор може би (може би!) ще го изведе от всички останали. А зад тях? Можеше ли да има нещо зад тях?